Инвестициите в производствени активи са фактор, който дърпа икономиката напред, тъй като са свързани със значително потребление на стоки и услуги, откриват нови работни места и повишават производителността. А ако са и чужди, подкрепят платежния баланс. Затова са заложени във всяка правителствена икономическа стратегия. Затова и правителствата приоритетно ги подкрепят и българските не са изключение.

Нещо повече, съживяването на българската икономика в момента се крепи на работещите заводи, които бълват продукция за износ. Повече и по-конкурентоспособно производство можеше по-бързо да използва възстановяването на търсенето в Европейския съюз, както това стана в страни като Словакия или Чехия.

Но инвеститорите в такива активи вземат решения трудно, тъй като харчат много пари с дълга възвращаемост и търсят оптималния начин да позиционират бизнеса си до нови пазари, така че да управляват по-ефективно потоците си от материали и продукти или пък така че да намалят разходите си.  При това се стремят да намерят най-подходящото дългосрочно решение при най-малки разходи.

Някои купуват цели предприятия или конкуренти, други започват да строят от нулата, особено в икономика като българската, в която дълги години в индустрията е инвестирано по-малко, отколкото е било необходимо за модернизирането на старите държавни предприятия. И там се сблъскват с основните препятствия – как да намерят подходящ като размер терен, как да променят предназначението му, ако то не отговаря на дейността им, как да осигурят инфраструктурата за производството си, докато стигнат дотам да намерят проектант, строител и да започнат изграждането на завода си.
Големите могат да влязат в преговори директно с държавата, по-малките – с общините. Но дори тогава остава цяла бизнес ниша за средни или по-малки предприятия, или пък такива, които не биха искали да губят време в сложни процедури с неясен резултат като кандидатстване на търгове за общински и държавни терени.
Това са причините бавно и постепенно в последните няколко години в България да се появи цял нов бизнес сектор, донякъде свързан с пазара на недвижими имоти, донякъде като част от строителната индустрия, донякъде национална и местна политика – индустриалните зони.

Главното предимство на тези проекти е, че пестят време и рискове, свързани със собствеността върху недвижимите имоти, планирането и процедурите, като оставят възможността на инвеститорите да се фокусират върху това, което правят най-добре. Някои отиват още по-далеч, като предлагат готови сгради или пък се опитват да обединят бизнесите на някакъв принцип (засега под общия термин високотехнологични), така че да създадат допълнителна стойност за инвеститорите от скъсяването на разстоянието между партньорски организации, подизпълнители и доставчици.  
От който и вид да са обаче, вече има поне няколко успешни истории, които доказват необходимостта от този тип обекти – "Индустриална зона Раковски" до Пловдив и "Индустриален парк Русе". Държавата ще се опита да отиде още по-напред със създаването на Национална компания "Индустриални зони" под шапката на икономическото министерство,  за да може да предложи и решения по мярка за стратегически инвеститори.

Проекти като тези все още не могат да осигурят бизнес причини за инвеститорите да дойдат в България. Това ще зависи много повече от развитието на икономиката, от ръста или структурирането на местния и регионалните пазари, от конкурентоспособността на българското производство и от подобряването на националната инфраструктура. Но индустриалните зони на този етап могат да им помогнат да преодолеят някои причини да я избягват, които нямат нищо общо с бизнеса им.
И в същото време да фокусират интереса на европейската индустрия към това, че в България все още могат да се правят успешни инвестиции.