Васил Стефанов Василев, по-известен с прякора си Зуека, е български филмов и театрален актьор, комик, телевизионен водещ и художник. От май 2021 г. живее и твори в Испания.
Васил Стефанов Василев, по-известен с прякора си Зуека, е български филмов и театрален актьор, комик, телевизионен водещ и художник. От май 2021 г. живее и твори в Испания.
Вижте интервюто в бpoй 2/2025 нa cпиcaниe ГPAДЪT lifestyle
Аз рисувам с метафори. Всичко, което правя, е с метафори – винаги има един подтекст, който носи смисъла на картината.
Самият Дон Кихот за мен не е просто герой – той е безсмъртният герой на Сервантес, на повече от 400 години, ако не се лъжа. Не го използвам само заради аурата на невинен, чист човек, който се бори за идеалите си. Моят Дон Кихот е човекът – съвременният човек на XXI век, поставен пред изпитания и трудности.
Този човек е изправен пред предизвикателството дали да оцелее като род, дали да продължи да съществува. Имам предвид всички събития от последните десетина години, най-вече последните две години – войни и други изпитания. Дон Кихот е обикновеният човек с големи очи – човекът, който трябва да продължи човешкия род с всички негови проблеми, страхове и любови.
Той не се занимава с политика, не се интересува от материалното. За него мелницата – символът на битката – са хората или собствените му страхове. И този човек застава на колене и казва: по-добре да се прекършим, отколкото да се бием. Какъв е смисълът да воюваме? Какво значение има дали аз ще умра или ти? Кой ще е победител? Няма никакво значение – всичко загива. Нито ти ще живееш спокойно, ако ме убиеш, нито аз, ако аз те убия. По-добре да живеем, да се прегърнем и да следваме добрия стар хипарски девиз: правете любов, не война.
Със сигурност ми влияе спокойствието. Живеем в едно много малко градче и това спокойствие ми въздейства. Също така слънцето, което е целогодишно, и спокойствието на хората – те са толкова лежерни, живеят „от хранене до хранене“. Не бързат никъде. Всъщност, ако трябва да съм честен, им се възхищавам. Може би защото аз самият не съм такъв. Аз съм голям нервак и никога не мога да се спра на едно място, нито да карам или говоря спокойно. Нищо не мога да правя спокойно – такъв съм. И им завиждам. С тях лично се чувствам много добре, това е истината.
Не знам дали се е отразило на творчеството ми. Ходя на изложби, гледам местни художници, познавам някои от тях. Ходим и на други места, разглеждаме музеи. Испания е много голяма страна и на 500 км винаги можеш да отидеш до някой музей.
Да отидеш в "Прадо" и да видиш на живо Брьогел, Бош или когото и да е. Така че има вероятност да ми е повлияло повече, отколкото в България.
В тази изложба за първи път се отварям малко повече към това, което се случва в световен план. В момента светът е пред прага на трета световна война, темите ме вълнуват. Не обичам да ги рисувам буквално, затова ги представям метафорично.
Вероятно това е повлияло на моето лично „аз“, защото не знам дали съм Дон Кихот дълбоко вътре в себе си. Дали съм Дон Кихот или Санчо Панса, или някакъв микс от двамата – не мога да кажа. Но се стремя към идеализма. В тази изложба идеализмът присъства във всяка картина – като начин на търсене за всеки човек. Идеализмът е онова, към което се стремим сто процента, знаейки, че никога няма да го достигнем. Но самият стремеж е начинът да бъдем истински и да творим.
Опитвам се да бъда простичък, но никога не е толкова просто. За съжаление.
Ако картините успеят да ги накарат да мислят, да чувстват, да разсъждават, да разговарят помежду си за тези неща, дори само тук, не навън – това вече е достатъчно.
Нямам конкретни очаквания за това как точно трябва да се приемат картините ми.
Зад всяка картина стоят моите разсъждения, но ще се радвам да чуя и техните. Колкото по-различни са техните интерпретации, толкова по-добре – това означава, че съм свършил добра работа и темата ми достига до повече хора. В театъра се опитвам да правя същото – лек хумор с общовалидни послания.
Тези различни Азове живеят заедно в мен. Понякога се карат, понякога аз трябва да налагам ред, но общо взето, съжителстват добре. Ако питате шизофрениците как е – не е лесно, наистина. Представете си няколко души, които живеят в едно тяло.
За мен обаче театърът, телевизията и живописта са едно и също нещо – различни форми на творене. Мнозина се чудят как така картините ми са театрални, и да – така е, защото начинът, по който формулирам идеите и композицията, идва от театралния ми опит. Това няма много общо с традиционното изобразително изкуство.
Хората, които са учили театър, разбират това по-добре и затова може би повече актьори харесват моите картини, които са много илюстративни. Някои казват, че стилът ми е „наивизъм“ – може и да е така. Рисувам по този начин вече повече от 30 години. Стилът ми не се е променял, но съм задълбочил посланията и идеите, които искам да предам.
Хората може да не знаят какво съм правил преди, но аз си знам – всичко е тук, в главата ми. В мен живеят няколко души, които съжителстват добре, защото на практика създават един човек, който се изразява по различни начини.
Мога да дам хиляди примери – една и съща тема, която рисувам като картина, мога да ви кажа как ще изглежда на сцена, в театър, в комедия дел арте, в телевизионно шоу или в кинофилм. Идеята и сцената остават същите, само средствата са различни.
Само веднъж плаках, когато продадох една картина – още първата година. Първият ми „Дон Кихот“. Той даже не беше красив, а просто много странен. И когато го купиха, усетих трепет тук. Тогава си казах: „Вземи се в ръце! Какви са тия глупости?“
Картините са за хората. Аз ги рисувам за хората. Не ги рисувам за галериите.
Дори тук, когато рисувам за тематична изложба – с име, с идеи, които ще засегна вътре и вън – винаги в главата ми са хората, които ще си закачат тези картини. И се питам: Ще могат ли да ги гледат всеки ден?