Публикуваме рецензията на доц. Михаил Аначков за книгата "Неизвестното в българската история", част I на ректора на УАСГ доц. д-р инж. Добрин Денев.

Утвърден учен в областта на геомеханиката, ректорът на УАСГ доц. д-р инж. Добрин Денев е личност и с впечатляваща хуманитарна ерудиция. Красноречиво доказателство в това отношение е неговото обемисто изследване "Неизвестното в българската история" /Част I. "Нова звезда". С., 2004, Част II и III. "Еастра". С.. 2010/

Проблемът за етногенезиса на отделните народности е един от най-сложните проблеми на историческата наука. Не случайно за произхода и на българската народност съществувт различни концепции и трудно обозрима по обем литература. В значителна степен оригинална версияза изясняването на този въпрос и за началните степени на българската държавност е изложена в горепоменатото изследване на Добрин Денев.

То е пронизано от съзвучна на Паисий страст да покаже, че "българският народ е много стар – той може би е НАЙ-СТАР ИЗМЕЖДУ ВСИЧКИ СЪЩЕСТВУВАЩИ В СВЕТА НАРОДИ. И е бил велик и недостижим пример за повечето от тях", че българите "са имали с нищо несравними цивилизаторски заслуги за целия древен свят".
Изследването е пронизано и от родолюбивия патос на Раковски, който по думите на Вазов дръзко надниква в скритото минало и чийто "орлов поглед виждаше навред от българска слава останки безчет".

Аргументацията на автора е основана на многочислени исторически източници и на внушителен масив от ползвана литература. Изводите, до които достига, са логични и сиидетелстват за ярките му евристични способности, за завидното му въображение и тънката му наблюдателност.
Ярък пример за това е използването на сравнителното езикознание за изясняването на етимологията на имената на редица природно-географски обекти /морета, езера, реки, местности/, племенни и държавни образувания, на божества и на легендарни и реални исторически личности, на различни титли в средновековната българска държава. От такъв порядък са тълкуванята му на редица литературно-исторически паметници като шумерските, египетските и библейските легенди за световния потоп, на текста на златния пръстен, намерен край с. Езерово-Първомайско, и на съдовете от съкровището от Башова могила при с. Дуванли-Пловдивско, на надписа на златните чаши от намереното при Наги Сент Миклош съкровище, на Именника на българските царе, на барелефите и надписите на Мадарския скален комплекс, на апокрифния богомилски летопис от ХI век "Видението на пророк Исай", на "Манасиевата хроника", на Паисиевата история и т.н.

Добрин Денев показва, че преди Месопотамия, Египет и Елада човешката цивилизация "има още един значително по-ранен адрес" - това е Черноморският регион. Там при сложилите се след залеза на последния ледников период благоприятни приридно-климатични условия най-рано се преминава от основаната на лова и събирателството присвояваща към прозвеждащата икономика, характеризирана с появата на земеделието и скотовъдството, а след това към каменно-медната епоха /енеолита/ с присъщите й металодобиване и металообработване.
Около 5508 г. преди Р. Хр. провлакътразделящ дотогавашното затворено и сладководно Черно с Мраморното море е разкъсан вследствие на свръхмощни земетръси и в резултат на нахлуването на огромна водна маса от световния океан нивото на Черно море се повдига с около 100 метра, а морският бряг се оттегля на места с повече от 100 км. навътре в сушата. Този тектонически процес е придружен с оглушителни трясъци и с продължителни поройни дъждове. С проникновен анализ авторът показва, как това събитие по своеобразен начин е отразено в легендите за Потопа и за потъналата земя "Атлантида".

Този мащабен природен катаклизъм е съпроводен със сериозни демографски промени. Тогава части от населението на Черноморския регион бяга към Западна Европа, Египет, Месопотамия и други азиатски територии. Това явление Добрин Денев определя като първо велико преселение на народите. Сред преселниците са и бегълци от Балкнския полуостров, които се назовавали българи. Така той обяснява факта, че на толкова места в различни точки на Европа и Азия се установява някакво българско присъствие. Според него историческите предпоставки за етимологията на понятието "българи", "което се споменава в най-ранните писани исторически сведения на целия регистър от стари и прастари народи" са притежаваните през споменатото време техни впечатляващи знания и умения, поради което са възприемани като хора по своя произход смесени с небесните богове, а коренът "бъл" означава "велик".
Но значителна част от местното население се задържа завинаги в балканските земи. Като се позовава на находките във Варненския некропол от този период, където е намерено най-старото злато в Европа, той прави извода, че то е добре обществено организирано и си е служи със знаци, залегнали в шумерската клинописна система. На аргументация от такъв тип е основано убеждението му, че балканските преселници изиграват ролята на генератори за раждане на цивилизациите в Месопотамия и Египет.

Добрин Денев споделя изложеното още в началото на миналия век от Ганчо Ценов схващане. че древните /старите / българи са автохтонно население на Балканите. Това всъщност са траките – най старото известно по име население по нашите земи. Название на едно от многобройните местни племена, то става обобщено име на цялата им еднотипна културна и езикова общност.

В своето изследване Добрин Денев акцентира на високите постижения на материалната и духовната култура на тракийската цивилизация, като специално вримание е отделено на строителните и архитектурните им умения. В този план той допуска съществуването на тракийска протописменост. Покорени от римляните през първото столетие след Р. Хр., траките имат висок престиж в тяхната империя и се ползват със статут на нейни пълноправни граждани. От тях произхожда знаменитият император Константин Велики, който разрешава свободното разпространение на християнството в империята.
А след нейното разделянето през 395 г. на Западна и Източна /известна като Византия/ измежду техните среди са излъчени поредица от заемалите константинополския трон владетели, сред които е и Юстиниан Велики. При все това, поради мултиетническия й облик, нейната характеристика като "империя на траките" е пресилена.

Добрин Денев изтъква, че в съхраняваната сега в лондонския Британски музей географска карта на Св. Йероним от IV век /а за нейното създаване са използвани още по-стари карти/ балканската територия южно от Дунав, където са разположени днешните ни земи, е означена с името "България". Все през това време в обръщение започва да се използва понятието "славини", за означаване на траките обитаващи територията на днешна Югозападна България, Вардарска и част от Егйска Македония, а след това и на всички тракийски заселници на юг от Дунав.
Авторът извежда етимологията на това понятие от името на Флавиевия род. Чрез поредица от транскрипции той прави извода, че Константин Велики, наричан на Балканите с прозвището "Слав", извежда произхода си от "СЛАВЕЯ на Родопите! От божествения ОРФЕЙ!".
Добрин Денев разграничава славините от склавините /славяните/ Същевременно, като синоним на понятието "българи" в течение на много векове от различни средновековни автори е употребявано наименованието на обитаващото през древността днешна Северна България тракийско племе "мизи"/мези/, а също и на настанените в Северното Причерноморие и родствени, според редица учени, на траките - скити.

Добрин Денев не приема схващането за масовото заселване на славяните на юг от Дунав през първите десетилетия наVII век и основавайки се на генетически проучвания, според които у съвременните българи подавляваща доминираща е неприсъщата на славяните на север така наречената Y хромозома, оспорва славянския облик на българската народност.
Лексикалната близост на българския с езиците от славянската група той обяснява с предполагаемия факт на подчинението на славяните от по-напредналите в цивилизационно отношение изселници от причерноморските балкански земи. Но това предположение се нуждае от разгърната аргументация.
Неправомерно учените, споделящи концепцията за славянския облик на българския народ са упреквани в дефицит на родолюбие и във волно или неволно обслужване на панславизма. Този упрек не кореспондира и на собственото му признание на заслугите им за осветляването на други проблеми от средновековната българска история. Трябва да се има предвид и фактът, че руски учени имат съшествена роля за изясняването на редица епизоди от средновековната ни история, а акад. Дмитрий Лихачов особено релефно показва ролята на Средновековна България /назована от него "държава на духа"/ за славянския свят.
Не трябва да се пренебрегва и обстоятелството, че народността не е биологична, а е историко-обществена категория.

В изследването са маркирани възловите моменти от битността на ареалите на българския етнос извън Балканите. Според Добрин Денев при завоевтелия поход на Александър Македонски в Азия през IV век преди Р. Хр. месопотамските българи са изселени в Прикаспието и Северното Причерноморие. В началото на II век римският император Траян изселва на север част от траките /респективно българите/. Така българите влизат в съприкосновение с други етноси в Прикаспието, Северен Кавказ и Северното Причерноморие. Тези, както той ги нарича "външни българи", традиционно известни в историографията с понятието "прабългари", са сред основните актьори на разгърнвлата се след III век в продължение на няколко столетия драма, известна като "Великото преселение на народите". Същевремено авторът отделя значително внимание на участието и на българите във Византия в тази историческа драма.

В изследването са разгледани възловите моменти на раждането и първите векове на българската държава. И при интерпретирането на този период на българския исторически процес Добрин Денев прави опит да даде нови аргументи на известни постановки или свое тълкуване на определени събития. Илюстрация на тази констатация са осветляването на епизоди от пребиваването на хан Кубрат през детските му години в двора на византийския император Ираклий, ролята на чичо /вуйчо/ му Бат Органа за възникването на "Старата велика България", епизоди от дейността на хан Аспарух за създаване на Дунавска България и на брат му Кубер за създаване на просъществувалото няколко десетилетия българско държавно образувание във Вардарска Македония, ролята на сина на хан Тервел - Кормесий /Кърмесий/ за разгрома на обсадилите през 717-718 г. Константинопол араби, изказване на съображения относно заплетената борба за ханския престол през третата четвърт на VIII век, съжденията му за отбранителните съоръженя и военната организация в Дунавска България, за специфичността нв българо-византийските отношения, осoбено при хан Крум и хан Омуртаг и т.н.
Специално внимание заслужават съжденията на Добрин Денев за генееалогичната връзка на рода Дуло /според него това е прозвище, означаващо "ефратски боец", "ефратски победител" с асиро-вавилонските царе, за влиянието на орфеизма върху ранното християнство и богомилството, за разпространението на християнството в българските земи, за перипетиите по създаването на българската азбука, за българската роля за християнизирането на Киевска Русия, за това, че средновековните български владетели са имали самочувствието "и с основание са се считали за родственици на великия род на римските Флавеи /ще рече на тракийските Славеи/, респ., че са били истинските потомци н по право горди наследници на Константин Велики, на Юстиниан Велики..." и др. Това особено категорично подчертават княз Борис и царете Симеон и Калоян.

Авторът декларира, че няма претенции за монопол въру историческата истина, че много от неговите постановки, при оскъдността, а често и при противоречията на съдржащите се в тях сведения, имат хипотетичен характер, че някои негови предположения е възможно да са погрешни. И наистина, в изложенито има моменти, които се нуждаят от прецизиране. В полемичния си порив понякога той стига до неправомерни генерализации и неприемливи квалификации, като например твърдението, че двадесети век е пропилян за българската историческа наука, че сегашната официална историческа наука е едно изкуствено построение.

Но независимо от споменатите и възможни други критични бележки, изследването на Добрин Денев представлява не само оригинален поглед върху ранната българска история, а и научен труд с определени приносни моменти.
Негово голямо достойнство е ясната и достъпна форма на изложението, която наред с полиграфически великолепните илюстрации, му придава облик на увлекателно четиво.