Oпазването на културното наследство е мисия с нарастващо значение. Защо обаче няма еднозначен отговор докъде трябва да се запази автентичността, докъде да се реставрира и кога започва бутафорията? За или против сте нарастващата практика да се създават хипотетични реконструкции на български културни ценности, които са достигнали до нас в руинен вид?
- Цивилизованият свят отдавна е отрекъл хипотетичните реконструкции на културните ценности независимо от състоянието, в което са достигнали до нас – като руина или в своята цялост. Идеите на романтичната реставрация, свързани с доизграждане, преизграждане и разкрасяване на паметниците,  властвали през ХІХ век, отдавна са разкритикувани. Преди повече от 100 години хората са осъзнали, че културните следи представляват ценност преди всичко с това, че са свидетелствоза развитието на обществото – за неговите естетически концепции, за неговите научни, технически и технологични възможности, за отношението му към природата, за историческите събития, явления и процеси в обществения живот. А един документ, какъвто и да е той, представлява ценност само ако е истинен, неподправен или, иначе казано – автентичен. В този смисъл съхраняването на автентичността е априорна цел на всички дейности за опазване на културното наследство. Не случайно международните документи, посветени на наследството – Венецианската харта, Конвенцията за световното културно и природно наследство, Документът от Нара за автентичността и много други, обръщат специално внимание на автентичността. Едновременно с това обаче самият процес на опазване на ценностите, свързан с тяхното физическо съхраняване, с тяхната социализация, с тяхната интеграция и изява в съвременната среда, налага намеса както в градежната им структура, така и в техния образ, функция и прилежаща среда, което по същество означава намеса в различните аспекти на автентичността. Допустимите граници на тази намеса се лимитират от стойностната характеристика на паметника. Културните следи не са прости, еднозначни явления, които да разграничим елементарно като много или по-малко ценни. Те представляват единство от различни стойностни белези, които следва да бъдат разчетени, да бъдат подредени в тяхната ценностна йерархия, за да можем да очертаем границите на допустимата намеса в паметника. Извеждането на тази стойностна характеристика е комплексна, интердисциплинарна и изключително отговорна експертна дейност, която следва да бъде изведена за всеки обект, поставен под защита на закона. Тя следва да предшества всяка инициатива, свързана с културните ценности, да бъде ясно формулирана в комплексна оценка и респектирана в предписания за тяхното опазване. Това според мен е подходът, който ще защити културните ценности от амбициозни управленски намерения и творчески своеволия.
За обектите, достигнали да нас в руинно състояние, казаното по-горе според мен важи с още по-голяма сила, защото обичайно това са древни обекти, редки свидетели на факти от миналото с голям научен потенциал и с оскъдна, а понякога дори никаква фактологична информация за автентичния образ. Най-коректният подход към подобни обекти е консервацията – заздравяване на оригиналната структура, такава, каквато е достигнала до нас, и преодоляване на вредните външни влияния. Невинаги обаче този подход е достатъчен за пълноценното експониране на обекта в съвременната среда и за неговото социализиране. Тази задача налага допълнителна интервенция, която да направи ценността разбираема - да се изявят нейни структурни белези, да се откроят различните исторически пластове, да се разчете функцията на различните фрагменти, да се разграничи пространството "вън" от пространството"вътре", което обичайно в руината е нечетивно, и т.н. Всичко това по същество представлява напълно нова творческа задача и като всяка друга тя може да бъде решена добре или зле, с различни средства, конструктивни решения и архитекурно-художествени похвати. При това реставрационните идеи следва да почиват на безспорни фактологични данни. В този смисъл материализацията на хипотетични представи за паметника не може да бъде наречена реставрация. Още през далечната 1964 г. във Венецианската харта е записано: "Реставрацията свършва там, където започва хипотезата". Затова изключително важно е подобни идеи, визуализиращи нечии представи за ценността, ако изобщо бъдат допуснати, да се изпълнят с ясно разграничими съвременни средства, с технологии, позволяващи бъдещото им отстраняване, с уважение към оригиналните исторически следи по начин, позволяващ тяхната изява в експозиционното решение.
 
Паметниците на културата днес наброяват близо 40 000 - с национално и местно значение. Все още обаче нямаме национална стратегия за съхраняване, опазване и запознаване с националното културно наследство. Какви според вас трябва да са нейните най-важни цели и приоритети?
1. Според мен най-напред културното наследство следва да се впише сред приоритетите на държавата. Скоро преживяхме поредната предизборна кампания. Аз не чух нито една партия, нито един от кандидатите за властта да употреби понятието "културно наследство". Културното наследство на България днес е оставено като клошар на пътя, дори не и на пътя, а в канавката... Така изглежда, така и преживява – от милостиня, "подпъхнато" в тая или оная европейска програма.
2. Следва да се изгради ясна система за финансово гарантиране на опазването на културното наследство, обвързана с приходите на икономически отрасли, ползващи наследството като ресурс – например туризма. За илюстрация ще спомена, че в съседна нам Турция 10% от данъците от отрасъл "Строителство" се заделят за културно наследство.
3. Археологическите проучвания в страната следва да се обвържат с гарантиран ресурс за консервация и експониране на находките.
4. Трябва да се създаде съвременна информационна система за културните ценности. Става дума за дигитализация на регистъра на културните ценности, за дигитализация на националния документален архив и всичко това да е интернет базирано, така че хората да имат достъп до тази информация по всяко време на денонощието. Не можем да очакваме активност от гражданското общество, ако то няма подобен достъп до информационните масиви за културните ценности. А може би това е една от причините тази дигитализация упорито да не случва. Още през 2010 г. НИНКН разработи проект за старта на тази дейност, но до финансирането й така и не се стигна.
5. Изключително наложително е да се предприемат бързи и системно гарантирани действия за актуализация на регистъра на недвижимите културни ценности. Успоредно с това трябва да започне създаването на специализираната кадастрална карта на недвижимото културно наследство. Законът за културното наследство я предвижда, но държавата така и не бюджетира тази дейност.
6. Необходими са спешни мерки за оздравяване на институциите, отговорни за опазване на недвижимото културно наследство. Системата вече е не само във финансов, но и в кадрови колапс, задъхана от хаотични движения на преписки из улиците на София. Всички - и граждани, бизнесът, и самите служители в системата, страдат от бавната и тромава процедура, но въпреки всичко в ерата на информационните технологии тя се случва така: гражданите от цялата страна носят папките в София в НИНКН; НИНКН изготвя експертно становище и го предоставя на Министерството на културата на хартиен носител и в цифров вид - за да се спести преписването; веднъж седмично тръгва "дилижансът" и пренася папките в Министерството на културата; Министерството на културата пише и подписва съгласувателното становище, като при това акуратно го извежда, за да регистрира деловодната система, че си е свършило работата; преписките обаче не тръгват веднага - отново се чака "дилижансът", който да пренесе обратно папките от Министерството на културата в НИНКН; поредното чакане е за написване и подпис на изпращателно писмо от директора на НИНКН; и накрая, ако вносителят е успял от някой телефон да разбере, че преписката е готова, може да си я получи. Сега си представете, че ако институциите имат забележки, всичко това може да се случи неколкократно. Звучи смешно, но е факт – дори тази елементарна технология за извеждане на процедурата трябва да се променя. В контекста на този почти битов проблем не може да не си зададем въпроситезащо за всички въпроси трябва да се пътува до София, защо не се предприеме децентрализация на експертните и надзорни институции, защо гореописаната съгласувателна сага не се случва в две съседни стаи, след като всички сгради са на Министерството на културата, защо и съгласувателните, и надзорните функции се изпълняват от един и същ административен субект – ГД ИОКН на МК, и т.н.
7.Споменавам го накрая, но според мен това е стъпка от първостепенна важност – изграждане на механизми за подпомагане на собствениците и ползвателите на културни ценности, за да изпълняват те ефективно задълженията си за тяхното опазване. Не бива да забравяме, че тези хора понасят ограничения и тежести, произтичащи от статута "културна ценност", наложен или предоставен на техните имоти независимо от тяхната воля. Те поемат отговорности в защита на обществения интерес. Принципът на равноправието изисква обществото да отговори на този жест със споделена грижа и съпричастност чрез подпомагане на собствениците.
 
Важно ли е да се въведе точна правна формулировка на всички термини и понятия (културни ценности, исторически ценности, културно-исторически ценности, културно-историческо наследство, паметник на културата и т.н.), очертаващи рамките на културно-историческото ни наследство и регламентирането на режим и механизми за контрол, които да балансират държавните, обществените и частните интереси в тази сфера?
- Според мен правната формулировка на всички термини и понятия в сферата на културното наследство е изключително важна. Това е необходимо, първично условие за формулиране на единен език, чрез който да се осъществи нужният диалог между всички субекти, участващи в процеса на опазване – специалисти, администратори, градски власти, собственици, ползватели, неправителствени организиции и др. Не само – липсата на такава понятийна яснота създава възможности за своеволия или възползване от непълнотите на правната уредба. Например Законът за културното наследство не формулира достатъчно прецизно терминът "полева консервация". По същество това би следвало да са временни мерки, осигуряващи съхраняването на находките до приключване на археологическото проучване, изпълнени с обратими средства. За съжаление законът не упоменава изискването за обратимост и сега под знака на полевата консервация се случват някои значителни намеси по културните ценности, при това без проект и без участието на архитект-консерватор.
Освен това аз не подкрепям подмяната на основни понятия, трайно установени в обществената памет, с нови - както беше заменено понятието "паметник на културата" с понятието "културна ценност". Тази подмяна, от една страна, обезсмисли понятието културна ценност като по-общо понятие, включващо и съвременни архитектурни творби. От друга страна, постави в риск всички все още неидентифицирани обекти на културното наследство, които поради обстоятелството, че не са поставени под защита на закона, не могат да бъдат формулирани като културна ценност, макар че имат такива качества.
Освен всичко друго подобна подмяна на понятията води до терминологичен хаос, защото старите понятия, употребени в редица международни документи, остават в обръщение и провокират въпроси от типа: "Това паметник ли е или културна ценност?", или налагат връщане на цели устройствени планове, защото в тях са употребени старите понятия. Кой печели от това – наследството, хората или институциите? Според мен никой.
 
Приоритетно направление ли е дигитализацията на КИН, цифровото представяне и съхранение на паметници на културата в условия на риск?
- Още през 2010-2011 г. в НИНКН разработихме програмен продукт – Регистър на недвижимите културни ценности в риск. Той съдържа всички ключови данни за обектите, дава информация за териториалната им локализация, включва всички рискови фактори, позволява да се проследи състоянието и да се прогнозира рискът за всеки наблюдаван обект. Закупиха се устройства за проследяване на конструктивните деформации и температурно-влажностния режим. Програмата предвижда провеждане на редовен мониторинг на ценностите и вписване на данните от него. За съжаление обаче след 2011 г. мониторинговото наблюдение на ценностите в риск не се случва и освен експерименталния пакет от данни друга информация не е въведена в системата. Затова казах, че е необходимо ново отношение към институциите, натоварени с тези функции. За да ги изпълняват, те трябва да бъдат и ресурсно и кадрово обезпечени. Сега за съжаление това не е така и културното наследство е изоставено някъде "край канавката" в борба за самооцеляване.