Планирането и управлението на територията  представлява непрекъснат пространствено обусловен процес, свързан с установяването и експлоатацията на единна и стройна система, чрез която трябва да се осигури постигането на адекватно на нуждите и съобразено с обективните дадености усвояване на територията и свързаните с нея ресурси и потенциали.

Разглеждано в този смисъл, понятието "регионално развитие" не бива да се разглежда единствено като тясно лимитирано нормативно понятие, дефинирано в действащия Закон за регионално развитие, а като предметна област със съществено латерално и вертикално влияние, което засяга всички секторни и административни структури и което резултира в конкретно и съобразено с нуждите устройството на територията.
Нормалната логика в планирането изисква именно устройството на територията да се разглежда като пространствена проекция на регионалната политика и управлението на регионалното развитие и във връзка с това е необходимо да бъде тясно обвързано с тях нормативно, структурно и функционално в една обща система за планиране и управление на територията.

За  да се постигне това, е необходима сериозна оптимизация както на нормативната уредба, имаща отношение към тези процеси, така и на самата функционална структура на националната система за планиране и управление на територията. Това от своя страна е свързано, на първо място, с извършването на задълбочен анализ, който да засегне всички функционални системи и инструменти, чрез които се управлява регионалното развитие и устройството на територията.

Необходимостта от такава единна система добива още по-голяма актуалност във връзка с отворената схема за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ в рамките на оперативна програма "Регионално развитие" за разработване на т.нар. интегрирани планове за градско възстановяване и развитие.
По-същество тези планове би трябвало да се схващат като специфичен инструмент за планиране и управление на урбанизирани територии чрез прилагането на единен подход за пространствена, времева и функционална координация и интеграция на политически, управленски действия, ресурси и специфични инструменти за решаване проблемите на градската среда, за усвояване на нейните сравнителни географски предимства и устойчиво използване на териториалните ресурси.

За да се превърнат наистина в ефективен инструмент тези планове, обаче е необходимо да бъдат преодолени редица проблеми, които търсят своетоадекватно решение вече повече от 10 години. И макар че не претендираме за изчерпателност, ще направим опит да посочим някои от най-съществените слабости в тази система, както и ще формулираме най-общо възможните решения, чрез които да се генерират по-ефективни и реалистични инструменти за планиране и управление на територията.

На  първо място е очевидна
липсата на синхронизация между нормативната уредба в областта на регионалната развитие и тази, свързана с устройството на територията.
Това законодателно недоразумение е една от основните причини стратегическите и плановите документи да се изготвят без ясна пространствена концепция и конкретизация, което нерядко ги прави да изглеждат по-скоро като списък с пожелания, отколкото работещи инструменти за планиране и управление на територията. От друга страна, липсата на определени функционални и структурни връзки между регионалното планиране и устройството на територията превръща устройствените планове до голяма степен в изолирани документи, които допълнително могат да фрагментират националното пространство и които в повечето случаи се инициират и задвижват от конкретни инвестиционни интереси, често несъответстващи с дефинираните национални и местни такива.

Друг  много съществен недостатък на действащата  уредба е свързан с проблеми в цикличността на част от документите и тяхната йерархична съподчиненост. Независимо, че в Закона за устройство на територията законодателят е предвидил изготвянето на национални и районни устройствени схеми (НКУС, РУС), чрез които стратегически би следвало да се указва какъв следва да бъде националният интерес в установяването на съответните модели на устройство на територията и земеползването, такива документи към този момент на практика липсват с едно изключение (районната устройствена схема на Пловдив е в процес на обсъждане), което по-скоро потвърждава това твърдение, отколкото да го опровергава.
Основната причини за това са две:
- липсата на зададена цикличност на документите от ЗУТ (не само на схемите, но и наплановете)
- липсата на добре формулирана функционална и структурна връзка с документите, разработвани в съответствие със ЗРР.

Решаването на тези два проблема вероятно има повече от едно възможно решение, но като че ли най-простият и ефективен начин е съответните стратегически и планови документи да бъдат функционално и нормативно обвързани.
Това означава Националната комплексна устройствена схема да се определи като неразделна част от Националната стратегия за регионално развитие (НСРР) и да се превърне в инструмент, чрез който се конкретизират националните цели, приоритети и мерки в областта на регионалното развитие, като им се придава необходимият пространствен израз.
Това от своя страна ще позволи да се преодолее проблемът с липсата на конкретика в плановите документи на по-ниските нива, а така също ще способства да се ограничи възможността за установяването на фрагментираност на националното пространство по отношение налаганите модели на устройство на територията и земеползването.

Разбира се, само формалното обвързване на двата документа не е достатъчно само по себе си, тъй като към момента съгласно дефиницията на ЗУТ националната схема по-скоро може да бъде интерпретирана като статичен документ, който се съставя в определен момент за определен период от време.
От друга страна, НСРР има ясно формулиран цикличен характер и на база това може да се определи като динамичен документ, който е гъвкав и непрекъснато може да се оптимизира в съответствие с промените във вътрешните и външните фактори и условия. Ето защо НКУС следва да се преформулира, като й се даде възможност да води цикличен "живот", синхронизиран с НСРР. От друга страна, разглеждането й като статична карта или схема е остаряло и неефективно решение.
Безспорно най-доброто функционално решение е НКУС да се определи като геопространствена информационна система, която да има и своя публичен компонент, т.е. да е достъпна до всички заинтересувани страни чрез съответния механизъм - например национален геопортал за планиране и управление на територията.
По този начин държавата ще направи публични своите пространствени приоритети и ще може да указва в динамичен порядък какви модели на усвояване на пространството ще подкрепя в отделните части на страната към определения стратегически времеви хоризонт.

Дефинирана по такъв начин, НКУС ще се превърне в ефективен инструмент за балансиране на регионалното развитие и преодоляване на регионалните диспаритети (различия), като същевременно ще позволи инвестиционният интерес да бъде косвено насочван и управляван.

Не на последно място чрез превръщането на НКУС в подобен инструмент ще се създаде възможност за по- ефективно участие на заинтересуваните страни и обществото като цяло в самия процес на планиране и управление на територията в условията на пълна прозрачност.

Съвременните тенденции в тази област са именно насочени към това
планирането и управлението на територията да се практикуват като публични процеси,
което е свързано не само с определянето на съответните механизми за публично обсъждане на документите и вземане предвид на резултатите от това в процеса на планиране, но най-вече в предоставянето на изчерпателна и изпреварваща информация на заинтересуваните страни.

По подобие на НКУС и РУС следва да бъдат задължително привързани към съответните документи, управляващи регионалното развитие. Тук, разбира се, основателно възниква въпросът към кои документи да се случи това, като са възможни два подхода.
Единият, който е основан на логиката на регионалното планиране, е това да са областните стратегии за развитие, тъй като те са стратегическите документи на регионално ниво и като такива следва да транспонират залегналите цели, мерки и приоритети в НСРР в съответните региони на страната, като същевременно ги адаптират на база местните сравнителни предимства, особености и потенциали. От друга страна, това би могло да бъде ефективно само ако се проведе децентрализацията и тя е на ниво област, тъй като на този етап в областните администрации липсва капацитет за изготвянето на такива схеми.

В подкрепа на това твърдение е и настоящият цикъл на регионално планиране, който беше иницииран на основата на ЗРР от 2004 г., където се предвиждаше изготвянето на схеми за устройство към областните стратегии за развитие, което изискване в повечето случаи не беше изцяло изпълнено.

Другият вариант е РУС да бъдат свързани с плановете за регионално развитие от ниво 2, но в този случай те вече няма да имат стратегически, а по-скоро планов характер.
Това означава, че следва да се зададе друга законова дефиниция за тези схеми и други правила за изготвяне, синхронизирани с правилата за изготвяне на плановете за регионално развитие и тяхната роля.
Те също не трябва да се дефинират като статичен документ, а като информационни системи, изготвяни на основата на унифицирани методически изисквания и единни като структура и съдържание изходни данни. Не на последно място по този начин ще се създадат условия за изграждане на наистина единна и комплексна информационна система за планиране и управление на територията в страната. 

Друга много съществена пречка за установяването и ефективната експлоатация на единна система за планиране и управление на територията в България есвързана с липсата на адекватна система за наблюдение и контрол на процесите и документите в областта на регионалното развитие и устройството на територията. С това до голяма степен е свързан и проблемът с дефинирането на механизмите за промяна и актуализация на стратегическите и планови документи.

Към момента
държавата не е създала работещ механизъм, чрез който да се наблюдава по какъв начин се променят документите,
на какво се дължи това и т.н. Казано с други думи, към момента напълно възможна (и реално случваща се) практика е промяната на документите в областта на регионалното планиране да става само с оглед кандидатстване по определени схеми от оперативните програми, т.е. просто се променя стратегическата част на документа с цел да се осигури възможност за допустимост.
Това от своя страна създава сериозни пречки за реалното решаване на проблемите и за насочване на средствата там, където наистина има такива нужди. За да се преодолее тази слабост на системата на регионалното планиране, са възможни различни варианти, като че ли най- лесният е свързан с установяването на по-ясни и логични изисквания за прилагането на механизма за актуализация на съответния документ.
Така например да не се допуска актуализация на плана само в стратегическата му част, а тя да обхваща и аналитичната. С други думи, стратегическата компонента да се постави в по-тясна зависимост отаналитичната - ако анализът на ситуацията показва, че са настъпили нови обективни реалности в ситуацията или територията, само тогава да се допуска и актуализация на стратегическата част.
Т.е. всяка нова цел или мярка да е пряко свързана с открит проблем в територията и това да е доказано чрез обективен анализ. Така ще се ограничи практиката на актуализация на стратегическите документи "на парче" и ще се създадат по-добри условия за стратегическо насочване на ресурсите в териториите, където има специфични и доказани нужди.

За да се случи това обаче, е необходимо
да се разработи единен регистър на документите в областта на регионалното развитие,
който да позволява да се прави анализ не само на това какво и къде е залегнало като цели и мерки, но и кога са актуализирани документите и какво е било основанието за това.
Абсолютно задължително е подобен регистър да има и за целите на устройственото планиране, но с оглед спецификата на този тип документи тук е наложително да се потърси друг тип технологично решение, което да дава възможност не само за регистрация на документите, но да осигури и тяхното реално използване чрез осигуряването на достъп както до първичната пространствено обусловена информация, която се явява основа за разработването на плана, така и за самия план, но не като проста статична картосхема или карта, а като геопространствена база данни.
Като технология това пряко кореспондира с предложеното по-горе решение за НКУС и РУС, като така естествено ще се създаде интеграционна връзка между йерархично съподчинените стратегически и планови документи, а, от друга страна, МРРБ ще има на разположение изключително подробен информационен ресурс за реалното състояние на територията на страната и установените модели за нейното планиране и управление, на чиято основа да се обективизира националната регионална политика.

Важен момент е свързан и с необходимостта от разработването и прилагането на
национален индекс за териториално развитие.
Той следва да позволява, от една страна, изготвянето на типологизация, ранжиране и класифициране на териториалните единици по отношение на възможностите за развитие и свързаните с това нужди, а, от друга – да позволява на самите териториални единици да следят къде се намират и на база на това по-обективно да ориентират своите стратегически и планови документи в областта на регионалното развитие и свързаните с тях документи от устройството на територията.
Този национален индекс ще позволи на правителството по-обективно да насочва наличните ресурси, както и по ефективно да определя и постига приоритетите в регионалната политика и развитието на националната територия. Удачен пример за такъв подход е т.нар. индекс на депривация във Великобритания, който може да се използва като основа за разработването на български такъв.

Засегнатите в настоящото становище въпроси са само част от проблемите в областта на регионалното развитие и устройството на територията, но тяхното решаване стоив основата на установяването на единна система за планиране и управление на територията.
Разбира се, това едва ли може да се постигне лесно, тъй като с тези проблеми се засяга на практика цялостната философия на регионалното развитие и устройството на територията, а като че ли в това отношение липсва цялостна държавна визия за нуждата от единна система за териториално планиране и управление.
Липса, която едва ли би се компенсирала с усилията на един или няколко експерти за ограничен период от време. В тази връзка отворената схемаза разработване на интегрирани планове за градско възстановяване и развитие може да се разглежда и като сериозна практическа възможност за постигане на така желаната интеграция и синхронизация между регионалното развитие и устройството на територията, макар и на местно ниво.
В тази връзка е необходимо провеждането на една  по-широка дискусия за необходимите конкретни стъпки за постигането на това, за подходите, механизмите, инструментите и логиката на процесите на интегрирано планиране и управление на територията.