Живеете и творите във Франция повече от три десетилетия. Как този опит обогати вашето творчество? Какви разлики виждате между българската и френската арт сцена?

Първата разлика, която забелязах, беше, че в Beaux-Arts не се изучава анатомия – за мен това е минус. Анатомията както математиката са здравите основи на всичко в този свят. Който не ги познава, гради замъци от пясък.  Тук се набляга повече на философията. Така се раждат творци, които могат да убедят публиката, че засаждането на домат е пърформанс, а изяждането на плода – завършек на художествения процес.

Вашият баща, Кольо Седларски, оказал ли е влияние върху избора ви да станете скулптор?

Да, на моя баща дължа всичко. Той беше живописец и дългогодишен шеф на Студиото на военните художници. Рисуваше по цял ден и всеки ден. Той ме е научил на това, че няма значение дали е понеделник или неделя, ако обичаш това, което правиш. Не нося часовник, не знам кой ден от седмицата или коя дата е. Благодаря на съпругата ми, която се грижи за тези формалности и ме подкрепя организационно.

Питали са ме откога съм започнал – истината е, че не мога да дам точен отговор. Непрекъснато съм бил с баща ми – той е рисувал, аз съм го наблюдавал, след това съм започнал да го имитирам. Само че аз се отклоних малко от неговия път и станах скулптор. Може би скулптурата ме привлече повече в леярната, която баща ми създаде. Там се работеха всички материали – бронз, камък, дърво, както и стенописите – фреско, сграфито, керамиката.

На критиката на негов колега, че сина му е изневерил на четката с длетото, той отговори: “Това не е изневяра – Живко стана художник – също като като нас.”

Насаме в ателието си говоря както с работата си на статива, така и с него – като с баща и като с колега.

Наскоро организирахте изложба „Изкуството помага“ в подкрепа на недоносени деца. Каква е мотивацията ви за участие в благотворителни проекти?

Интересувам се от политика, но не вземам отношение публично. Художникът няма цвят. Културата е неговият полюс. Изкуството за мен е начин на израз. Последната ми изява в България през миналия януари беше един начин да се отблагодаря на Клиниката по неонатология към "Майчин дом" за грижите и усилията да спасят моето трето внуче – Боян, който се роди 6 седмици по-рано. Миналата година дарих постъпленията си от една изложба тук, във Франция, на отделението към Държавната болница на Рен – административната столица на Бретан, отделението, което се бори с ендометриозата. Преди две години в сътрудничество с Lions Club дарих средствата за деца с увреждания.

И това е само началото. “Изкуството помага” тепърва ще се развива и набира сили. С моя агент за България Албена Ненкова сме набелязали няколко посоки на благотворителност. Една от тях е борбата с домашното насилие. Проблем, доскоро очертан с бледи контури за мен, за който се оказва, че съществува в плашещи размери.

Какви са бъдещите ви проекти?

За клиниката към "Майчин дом" акцията ще бъде ежегодна – обещание, което дадох и което ще спазя. Доволен съм от тазгодишния резултат. Темата за домашното насилие ще придобие нови размери. Мога само да заявя, че няма да представя този проблем от грозната му страна, за да не отблъсна публиката – целта е проблемът да придобие гласност, затова ще го представя в моя стил – чрез изяществото на красивите дамски обувки на висок ток. Стремежът ми е да откроя загубата на фона на красотата. Материалите си остават същите – бронз, стомана, камък.

Новите теми ще дойдат сами – а когато това се случи, ще ги обсъдим отново заедно.

Снимки: Личен архив (Живко Седларски)

Интервю: Рохсара Азими

Вижте интервюто в брой 1/2025 на списание ГРАДЪТ lifestyle