Тя е художник и интериорен архитект - и двете едновременно, нито едното за сметка на другото. В студиото си Аиша Хадуши създава абстрактни творби, в които тунизийската слънчева култура се среща с атмосферата и природната красота на България. Резултатът – феерия от цветове, настроения, чувства… нещо, което трудно се описва с думи. И може би именно затова съществува като изкуство.

Срещаме се в малко уютно кафе и разговорът с нея минава като с приятел, с когото винаги има какво да си кажеш. Аиша говори бавно, внимателно, на български, който е научила тук, в България, от нулата. Всяка дума е избрана. Точно така, казва тя, работи и с цветовете.

Разкажи ми как се озова в България.

Всичко започна от една снимка, която сегашният ми съпруг беше качил в една от социалните мрежи. Харесах я, започнахме да си пишем онлайн. Така през 2016 година дойдох тук и вече десет години България е мой дом. Влюбих се в природата – Витоша е моето голямо вдъхновение - със своята мъгла, розови залези и специфични облаци. Харесвам цялата страна, природата, сезоните. Пътуваме много - от Несебър до Велико Търново и Пловдив, и винаги снимам, за да запечатам спомени, които по-късно пренасям на платното.

А как започна да се занимаваш с изкуство? Откъде се роди страстта?  

Още от малка обичам да рисувам. От 5-годишна. Рисувах върху всичко – дори ползвах гримовете на майка ми… През годините винаги съм знаела, че ще занимавам с изкуство. Това не беше нещо, което някой ми наложи. Просто беше вътре в мен. От училище, после в гимназията и след това в университета, изкуството винаги беше с мен.

Спомням си, когато бях дете, често с баща ми минавахме покрай Института по изящни изкуства. Виждах студентите с папките, тубусите и всички тези материали за рисуване и си казвах: „Един ден и аз ще бъда там.“ Не знаех точно какво ще уча, но знаех, че искам да съм на това място. Баща ми искаше да уча архитектура, но аз настоявах за този институт, защото за мен той носеше усещането за свобода.

И го избра….

Да, завърших вътрешна архитектура в Institut Supérieur des Beaux-Arts de Tunis (Висш институт по изящни изкуства в Тунис). Там всичко беше свързано с изкуство, дизайн, архитектура, композиция, светлина, материали. Около мен имаше художници, скулптори, архитекти, преподаватели, самите те бяха артисти. Това беше много интересна среда - не само академична, а жива, творческа.

Как би определила стила си?

По-скоро абстрактен. Всичко при мен е свързано с емоциите, но не става дума просто за хвърляне на цветове върху платното. В картината трябва да има композиция, светлина, баланс между тъмно и светло, движение. Искам да има усещане, но и структура. Това идва и от обучението ми, и от начина, по който гледам на интериора.

Работя с импасто - плътна, структурална техника, слоеве върху слоеве, но и с ефирен акварел. Двете изглеждат противоположни, но за мен са допълващи се.

За мен е важно една картина да „не тежи“, колкото и да е голяма. Дори когато има много материя. Трябва да има баланс - нещо, което само се усеща, не се обяснява. Като архитектура, в която се влиза и дишаш различно.

Разкажи ми за техниката ти – не рисуваш само с четка.

Работя с нож, не само с четка. Ножът дава релеф, напрежение, движение - нещо, което четката не може. Добавям понякога парчета естествени материали - кора на дърво, текстури - не като украса, а като история, вградена в повърхността.

Самото платно или хартия за мен е жив участник. В акварела бялото на хартията не се добавя - то вече е там. То е светлина. Аз работя около него, с него. Същото важи и за платното - не го покривам изцяло. Оставям го да диша.

А кога рисуваш?

Вечер. Когато е тъмно. Светлината е различна тогава - за цветовете, за мен. И обичам на следващата сутрин, когато погледна картината на дневна светлина, да видя как изглежда с нови очи. Това е любимият ми момент.

Колко време ти отнема рисуването на една картина?

Понякога една картина може да бъде завършена за една вечер. Друг път остава недовършена месеци, защото има нещо, което липсва, към което се връщам. За мен, ако една картина не е подписана, значи още не е готова.

В картините ти има ли „периоди“, през които преминаваш и които се отразяват в тях? 

Да, това личи в цветовете. Корените ми са от Тунис - там палитрата ми беше топла, земна, слънчева, преобладаваха кафявото и бежовото. След като срещнах съпруга си и дойдох тук, палитрата ми стана много по-смела и шарена. Сега, вдъхновена от България, често използвам зелено и синьо. Имах и един специален „син“ период по време на първата ми бременност, когато сънувах, че ще имам момче, и нарисувах голяма картина на морето. Нея подарих на съпруга ми…

А кой е твоят сезон? 

Есента. Начинът, по който светлината пада различно. Сега почти всяка моя картина носи тези цветове - не защото съм решила, а защото те са влезли в мен.

Има една гледка, която завинаги ще е в мен. Излизаш на светофара близо до нас и виждаш Витоша с тъмносив облак над нея, а отдолу - оранжева или охрена линия. Виждам я постоянно. Тя е в много от картините ми, без да се вижда буквално.

Ти си едновременно художник и интериорен архитект. Как двете се допълват?

Те са едно. Когато учих в Института по изкуства в Тунис - вътрешна архитектура и дизайн, разбрах, че пространството и образът разговарят. Картината не съществува сама. Тя живее в стая, в светлина, до конкретна стена. Архитектурната прецизност, която имам, е в основата на всяка творба. Само че архитектурата изгражда, а изкуството освобождава.

Това има общо и с картините, които правиш по поръчка…

Да. Преди да направя една картина, искам да се срещна с хората, за които е предназначена, да видя мястото, където ще бъде закачена, как живеят те. Една картина е разговор. Когато закачаш картина, тя става част от теб. 

Затова, когато поръчате творба от мен, вие не купувате акрил върху платно. Вие поръчвате усещане и каните частица от моя свят да разговаря с вашия. Трябва да се получи нещо, което провокира, приковава и остава безспорно ваше.

Приемаш ли поръчки с конкретна референция - "направи ми нещо като тази картина"?

Трудно. Защото картината е уникална. Не може да бъде направена отново - нито от мен, нито от никого. Затова има принтове. Да, те също са красиви, но не носят уникалността на картината. 

Имаш ли поръчка, която помниш специално?

О, да. Това беше в Тунис, в седмицата на сватбата ми. Клиентът беше инвеститор и поиска да му нарисувам картини за всяка стая в къща, която тепърва се строеше. Около десет картини, за всяка стая. Без да е видял пространствата. Каза: "Направи ми картина за всяка стая - после ще имам къде да ги сложа." 

Рисувах ги между сватбените дни. Сватбата в Тунис е седем дни. Аз се измъквах, за да рисувам, а последната картина му предадох в деня преди церемонията.

И хареса ли ги? 

Да, каза, че е точно това, което е очаквал и което си е представял! 

Казваш, че изкуството за теб е терапия. Има ли картини, които носят по-особена енергия?

Да, има две картини, които рисувах със сълзи – бях едновременно тъжна и много ядосана. Едната от тях в момента е в един фризьорски салон и хората казват, че тя буквално хипнотизира всеки, който я погледне. Вярвам, че картините носят енергията, с която са създадени. За мен изкуството е начин да се излекуваш психически и физически. 

Изкуственият интелект е неизбежна тема. Може ли да обезцени той таланта и труда на хората като теб? 

Не. Но това е много важен въпрос… Виждам как хората се връщат към ръчното. Ценят го повече именно защото изчезва. Тапицерията, нарисуваният тапет, скулптурата — всичко, което носи следата на нечии ръце. Там AI не може да те замени.

Но ако тези, които задават стандартите в изкуството и дизайна, не защитят ръчното, авторското, то ще умре. Не AI ще го убие. Ние ще го убием с мълчание.

Ти имаш множество изложби, предстоят ти и още. Какво показват твоите наблюдения – започнаха ли да ценят българите изкуството и склонни ли да инвестират в него?

Българите започват да се събуждат и да се интересуват повече, може би защото пътуват. Определянето на цената е най-трудното нещо, защото тя включва не само времето, но и част от душата ти. Често хората, които най-много оценяват и разбират изкуството, нямат големи възможности, но за мен е важно клиентът да излезе щастлив. Изкуството е труд и то не трябва да бъде подценявано.