Сгради

Новото архитектурно наследство на София

Споделяне

Даяна Николова, Емилия Кълева, Анета Василева пред списание ГРАДЪТ

- В началото на 2020 г. "Софияплан" и Центърът за научни изследвания и проектиране към УАСГ стартираха съвместна инициатива за идентифициране на ценни архитектурни паметници, построени в Столичната община след 1944 г. Бихте ли представили накратко същността и целите на изследването?

Даяна Николова (Д.Н.): Липсата на идентифицирани и оценени обекти от втората половина на ХХ век доскоро се аргументираше с твърде малката времева дистанция, така че да може една ценност да бъде оценена като такава. От 2009 г. насам обаче изискването за отдалеченост във времето вече не се поставя. Необходимостта от идентифициране и оценка на обекти, построени след 1944 г. на територията на Столичната община, е засегната в ИПГВР и в ОПР на СО от 2014 г. В този контекст "Софияплан" инициира процес по актуализация на информацията за ценностите от последните над 70 години и декларирането, а впоследствие и обявяването на образци на следвоенната архитектура като недвижими културни ценности.

Анета Василева (А.В.): Трябва да се има предвид едно. След Втората световна война България, освен че попада в съветската сфера на политическо влияние, е подложена на ударна модернизация, която включва индустриализация, урбанизация, строителство на инфраструктура, масово развитие на обществено обслужване, както и активно следвоенно възстановяване и реконструкция. Периодът на централизирано социалистическо строителство променя драстично голяма част от българската обитаема среда. Изграждат се ключови индустриални и спортни обекти, морски и планински курорти, жилищни сгради и комплекси, здравни, образователни, административни и културни обекти, площади и пешеходни зони, паметници и мемориали.

Така именно архитектурата от периода на социализма формира облика на повечето публични пространства в България и произвежда сериозна част от застроената среда, която организира начинa на живот в страната и до днес. Това, разбира се, не е български феномен. Подобно бурно и мощно развитие не е чуждо за обществата през ХХ век. Отдавна е ясно и често споменавано, че ХХ век е произвел повече сгради, отколкото всички предходни епохи, взети заедно. И това важи в особена сила за втората му половина.

Емилия Кълева (Е.К.): Българската архитектура от този период все още не е ясно разпозната като културна ценност въпреки ярките си и стойностни представители. В Националния регистър на недвижимите културни ценности са вписани едва няколко обекта, изградени в страната след 1944 г. Само един от тях - парк “Камбаните”, се намира на територията на Столичната община. Това поставя в риск от разрушение или щети ценни образци от близкото ни архитектурно минало в територията на цялата страна.

Мозайка от интериора в сградата на Министерството на външните работи. Фотограф: Анета Василева

Мозайка от интериора в сградата на Министерството на външните работи. Фотограф: Анета Василева

- За първи път у нас се прави толкова мащабно и детайлно проучване на недвижимото културно наследство от периода след Втората световна война. Разкажете ни повече за научноизследователската работа по проекта. Какъв бе обхватът на вашата задача и какъв методологически подход приложихте? Каква данни и материали успяхте да съберете?

А.В.: Всъщност по темата за архитектурното наследство след 1944 г. през последните години са работили различни инициативи и институции - МК, НИНКН и СО (с международния европейски проект ATRIUM - Архитектура на тоталитарните режими от ХХ век в градското управление), БАН (с поредица научноизследователски проекти), УАСГ (с научноизследователски и образователни проекти, лекционен курс и нарастващ брой студентски проекти), САБ, българска секция на DOCOMOMO International - Международната организация за документиране и опазване на сградите и забележителните места на Модерното движение, "ICOMOS България" (чрез различни инициативи на своите членове). Този проект обаче стига до конкретика и има реална цел - подготвяне на йерархизиран списък от потенциални обекти и целева аргументация за първите 20 от тези обекти, с която те да бъдат предложени за конкретна защита като културни ценности по смисъла на Закона за културното наследство. Това са стъпки към целенасочени действия за установяване на най-ярките примери на българската архитектура от средата на ХХ век до днес и тяхното последващо опазване.

Е.К.: Всъщност проектът за пръв път реализира толкова мащабно организирани конкретни стъпки за идентификация на въпросното наследство. Обхватът на задачата е следвоенната архитектура на София, като си позволихме да включим и съвсем нови образци от началото на ХХI век. Подходът ни беше да започнем първо със съставяне на т.нар. от нас дълъг списък, който да йерархизирахме и след това да се фокусираме в първите 20 обекта в него. За избраните обекти се направи задълбочено проучване по литературни източници, архиви и огледи на място (доколкото пандемията позволи). Последва анализ, предварителна оценка на културната и научната стойност, както и предложение за режими (граници и правила) за опазване, следвайки формaта на фишовете за предварителна оценка, с които работи НИНКН. Данните, които събрахме, са изключително разнообразни - архивни и актуални снимки, архивни чертежи, информация/биографии на авторите, устни сведения, като за повечето обекти това представлява първа стъпка в съставянето на нещо като тяхно индивидуално архитектурно “досие”. Не липсваха и трудности - за някои обекти все още нямаме ключови архивни данни.

Д.Н.: За нас като инициатор на процеса беше много важно информацията, която екипът подготвя, да е както съобразена в пълна степен с изискванията на Наредбата за реда за идентифициране, деклариране, предоставяне на статут и определяне на категорията на недвижимите културни ценности, така и с възможността да се интегрира с инструментите за пространствено планиране и географските информационни системи, с които работим. Целта е крайният резултат да е структуриран по начин, който да позволи облекчаване работата на НИНКН по предложенията за деклариране, които да подадем към тях, но и да бъде интегриран с богатия набор от данни, които поддържаме. Не на последно място поставяме комуникацията на резултата, тъй като сме убедени, че познаването на ценностите на периода е и ключ за разбирането и опазването им.

Сградата на Министерството на външните работи. Фотограф: Ива Хасъмска

- Какви са критериите, които използвахте при селекцията на ценните обекти? Как ще аргументирате финалния избор на 20 от тях, които предлагате да бъдат включени в Националния публичен регистър на недвижимите културни ценности?

А.В.: Първото предизвикателство пред този проект беше, че обектите са много. Както вече казахме, ХХ век е бил много продуктивен век, а втората му половина - още повече.

Оттук дойде и второто важно предизвикателство – как селектираме? Каква да бъде критериалната база, която да ни позволи да изявим тези ценни образци на следвоенната архитектура и да е пътя към селекцията на първите 20 от тях.

Е.К.: Обичайно културното наследство се подлага на критерии за оценка с цел извеждане или определяне на културно-историческа значимост. Това обаче не е кратък процес, защото той винаги се предхожда от задълбочено проучване и анализ, за да може всъщност да се отговори на критериите. В общия случай на проверка на ценността се подлагат обекти, за които е по-скоро ясно, че я имат (средновековна изписана църква, исторически град), и критериите помагат да се изясни в какво точно се състои тя.

В разглеждания от нас период обаче няма очевидност, обектите са много и най-различни. Какво направихме?

Е.К.: Въведохме критерии за селекция, които прилагахме последователно, след минимален праг. Избрахме критериите, като взехме най-доброто от националната система и международния опит, което е приложимо за този период и тази архитектура.

Целта ни беше да филтрираме едновременно потенциално най-ценните и най-застрашени обекти, защото от тях би следвало да започне юридическата защита.

Д.Н.: Обектите, заслужаващи внимание от периода от 1944 г. до днес, със сигурност надвишават избраните 20. Ясната и структурирана работа на екипа на проекта дава възможност за последователно проследяване на следвания многокритериален подход. В челната 20-ица са обекти с безспорни качества, но тук е взета предвид и степента на застрашеност, която следва да се адресира с конкретни режими за опазване, съответстващи на дадения обект. Това не е финал, а началото на процес, който следва да продължи както по отношение на припознаването на образците на следвоенната архитектура, така и по отношение изграждането на работещи механизми за опазването им.

А.В.: Може би е добре да изброим и самите финални 20 обекта, които считаме, че трябва да са първи за получаване на официален институционален статут като културно наследство едновременно с, надяваме се, обществена оценка на техните качества. Всъщност след прилагане на многостепенна селекция по вече споменатата система от критерии те се оказаха реално 22:

Държавна резиденция “Бояна” - комплекс
Хотел “Витоша” - “Ню Отани” / “Кемпински” / “Маринела”
Театър “София”
Държавна резиденция в Банкя (бивш Правителствен балнеосанаториум)
НДК - комплекс, подходи и парк
Жилищен комплекс “Зона Б5”
Покрита тенис зала “София”
Зала "Фестивална"
Жилищен комплекс “Яворов” (бивш жк „Ленин“)
Жилищен комплекс „Владимир Заимов”
Ларгото - комплекс от сгради на бившия Партиен дом/днес Народно събрание, Министерския съвет, Президентството, ЦУМ, хотел “Балкан”/ ”Шератон” заедно с площадно пространство, църквите “Св. Георги” и “Св. Петка” и подлези с реставрация и експониране на Източната порта на антична Сердика
Зала “Универсиада”
Експериментална жилищна група в кв. “Мотописта” - комплекс
Руски културно-информационен център (бивш Дом на съветската наука и култура)
112 ДГ “Детски свят” (бивша Приемна сграда и музей към Боянската църква)
Световен търговски център “Интерпред”
122 ОУ “Николай Лилиев” (бивше 122 ОУ „Христо Кърпачев“)
Министерство на външните работи
Жилищна кооперация на ул. “Кораб планина” и ул. “Бабуна планина”
192 ДГ “Лозичка”
Кооперативни апартаментни сгради на ул. “Солунска” 37 и ул. “Солунска” 41
Хотел “Родина”

Сред тях има единични сгради,  ансамбли, комплекси. Част от тях следва да бъдат класифицирани като единични недвижими културни ценности, други - като групови. Но именно това показва изключителното многообразие на периода и на материалните му следи в тъканта на града.

 

- Каква е вашата оценка за архитектурното наследство от втората половина на ХХ век? До каква степен е проучена и осъзната неговата стойност? Какъв е рискът от щети или загуба на ценни обекти от този период?

Е.К.: Архитектурното наследство от ХХ век и особено на втората му половина предизвиква все по-нарастващ световен интерес. Налице са редица международни инициативи, свързани с него. Още през 1991 г. Съветът на Европа издава специални “Насоки за опазване на архитектурното наследство на ХХ век”, в които препоръчва на европейските правителства да „разработят стратегии за идентифициране, опазване, възстановяване и популяризиране на архитектурата на ХХ век“. През последните десетилетия именно този архитектурен пласт е сред приоритетите на световни експертни организации като ДОКОМОМО и ИКОМОС.

България изостава драстично от тези световни процеси. У нас архитектурното наследство от ХХ век и особено това от втората му половина е сравнително „младо”, близко до нас, лишено от обективна преценка и мерки за опазване. Познанието и отношението към архитектурния пласт от втората половина на ХХ век са все още слабо застъпени (или поляризирани) сред професионалните среди и останалите граждански общности. Този слой от архитектурната и културната ни история е все още недостатъчно проучен и непознат. Динамиката на процесите във всички сфера на живота на границата XX-XXI век изключително бързо постави това наследство в голям риск - преди то да бъде осъзнато като значимо. В тази критична ситуация ускорено губим значими архитектурни ценности от този период.

Д.Н.: Макар в последните години да се забелязва все по-широк интерес към архитектурата на миналото и историята, която тя предава, това е въпрос, актуален не само у нас. Голяма част от наследството на близкото минало е противоречиво и поставя съществени въпроси в обществото за подхода и разбирането за ценност. Често нагласата към определен политически или исторически период се пренася в отношението към наследените обекти. Надявам се с този проект да отворим по-широко темата за наследството в съвременния контекст,  съществена част от който са постиженията и образците на архитектурата от втората половина на ХХ век.

- Според вас как трябва да се променят дългосрочните градски политики за опазване на недвижимото културно наследство? Какъв е правилният подход при възстановяването и социализацията на ценни образци от втората половина на ХХ век?

Д.Н.: Една от най-важните стъпки към устойчиво разбиране и опазване на наследството е неговата комуникация. Важно е да се популяризира ценността на обекта, а режимите за опазване да са ясно изведени и синхронизирани с разнообразните условия, с които следва да се съобразяват сградите, комплексите или публичните пространства.

А.В.: Една епоха е в състояние да проумее постиженията на друга, по-ранна епоха, при натрупване не само на времева дистанция, но и на достатъчно познание. Това дефинира актуалността на проекта, както и неговата специфика на дългосрочен проект в развитие.

Важно е да се промени общественото отношение към близкото ни минало, да се разшири представата за културно наследство, да се осигури многослойност на културните следи в съвременния град и да бъде опазено тяхното многообразие. От една страна, чрез събиране и популяризиране на знание (като този проект). От друга страна, необходимо е спешно да решим икономическия проблем за най-ефективна реконструкция на обекти от периода чрез анализ и систематизация на събраната база данни и изготвяне на архитектурно-строителни анализи по обекти и типологии. После - важно е да решим проблема с липсата на консенсусна обществена оценка на архитектурното наследство в България след Втората световна война, защото това пречи на евентуалното бъдещо разширяване на списъка на обектите със статут на недвижимо културно наследство от този период у нас. И накрая - изключително важно е създаването на дългосрочни градски политики за намеса и развитие на средата, създадена след Втората световна война у нас. А това е огромна част от среда, сред която де факто живеем.

Сградата на Министерството на външните работи. Фотограф: Ива Хасъмска

Сградата на Министерството на външните работи. Фотограф: Ива Хасъмска

- Какъв е чуждият положителен опит за стимулиране на собствениците за възстановяване на сгради - паметници на културата.

Е.К.: Бих заменила понятието “възстановяване” с “опазване” или поне “съхраняване”. За мен “възстановяване” носи подтекст, че нещо е изгубено или увредено, което не бива да се случва на обекти на културното наследство. Защото то е невъзобновяем ресурс на жизнената ни среда. А що се отнася до чуждия опит за стимулиране на собствениците, бих изявила на първо място факторът законова рамка и местни публично-частни договорености, които предлагат повече варианти за финансови стимули (както е във Франция например) и не са само наказателно-рестриктивни спрямо собствениците, каквато е ситуацията у нас в момента.

Д.Н.: Една от категоричните нужди е този процес да е ясен, оптимално бърз предвид принципната сложност и специфични характеристики на отделните обекти и не на последно място - с повишена степен на публичност. С оценката “недвижима културна ценност” са свързани много отговорности за собственика, проектанта, администратора и институцията, но съм убедена, че при по-широка комуникация, разяснени и информативни процедури за обновяване или друга намеса, както и популяризирани възможности за финансово или експертно подпомагане на този процес ще имаме и по-добра среда и сгради, които достойно ще носят високата титла “ценност”.

Проект: Ново архитектурно наследство
Възложител: ОП "Софияплан"
Изпълнител: Център за научни изследвания и проектиране към УАСГ
Екип:
Даяна Николова - архитект културно наследство в ОП "Софияплан"
Анета Василева - доктор по история и теория на архитектурата и главен асистент в катедра “История и теория на архитектурата” в УАСГ
Емилия Кълева - доктор по опазване на архитектурно наследство и главен асистент в катедра “История и теория на архитектурата” в УАСГ
Ива Хасъмска и Виктория Димитрова - магистри по архитектура със специализация “Опазване на културното наследство” към катедра “История и теория на архитектурата” в УАСГ

Пълният текст - в брой 1 на сп. ГРАДЪТ