В последната половин година общинската структура "Софияплан" разработи изследване на няколко урбанистични плана, изготвени в последното десетилетие в градове извън България. Изследването е част от подготовката на заданието за изменение на общия устройствен план на София, което ще се случи в следващите години.

Изследването не претендира за изчерпателност – разгледаните три плана на Антверпен (2009), Прага (2018) и Тирана (2017) са само кратък отрязък от една безкрайна хронология от урбанистични практики, натрупани и документирани по света.

Обобщавайки примерите, изследването наблюдава появата на това, което испанският урбанист Хоан Бускетс нарича нова градска култура на планиране с фокус по-далеч от единственото желание да бъде подновен действащият план на града. Общинските администрации поемат пътя към реформа на функционалното планиране и зониране от XX век и всяка от тях дава  различен отговор на въпроса „Как се прави план на града“. Търсят се нови форми на стратегическо планиране, които установяват връзките между урбанистичния план на града и специфичния проект, между визия и конкретно действие, което да бъде физически осезаемо подобрение на качеството на живот и градската среда за всички.
 

Плановете поставят ясни приоритети и визии, които имат съвсем конкретни териториални измерения – не се опитват да решат всички проблеми на града. Реалността показва, че амбициите на даден град винаги са свързани с вместване в ограничен бюджет и определен времеви хоризонт. Те налагат приоритетно стратегическо действие в дадени посоки, които биха решили основните проблеми на града, но адресирайки всички негови амбиции. Приоритетното действие не значи една част на града да бъде “изоставена” за сметка на друга, а по-скоро да бъдат поставени на масата най-наболелите проблеми.

Наблюдаваме няколко основни цели, които присъстват и в трите плана. Основна тема е уплътняването на градската структура, където е възможно, и ограничаване на разрастването на градовете в околния ландшафт. Едновременно с това всеки град се опитва да сложи ясни правила за регулация на високите сгради в града. Във всички планове (особено в плана на Тирана) присъства темата за устойчиво и екологично развитие на града, запазване на чисти води и въздух и биоразнообразие, следвайки принципите на ландшафтния урбанизъм за планиране на града около природните структури и явления. Темата за устойчивата мобилност, която освобождава градовете от автомобилната зависимост и се опитва да засили ролята на пешеходството, градския транспорт и велосипеда, е основен елемент от всички стратегии. Нов аспект и в трите плана е амбицията да излязат от обичайния си мащаб на действие – а именно големия, регионален. Плановете пресичат своите мащаби на действие от регионален през среден, до малък и обръщат внимание на качеството на публичните пространства. Всеки от трите града залага на запазване на съществуващи и ценни градски структури – било то характерна градска форма, индустриално или архитектурно наследство. Тирана е единствен от трите града, който обръща особено внимание на социалното включване в заложените цели, въпреки че подобни проблеми се появяват в анализите и на Антверпен.

Наблюденията върху структурата на плановете и в трите анализирани примера са разделени на три основни теми – формулирани визии (цели), регулации и урбанистични действия. В случая на Прага на регулациите е отделено повече внимание (планът остава предимно регулационен), а урбанистичните действия или конкретни проекти не са разработени в такава дълбочина – зададени са приоритетни териториални действия и проекти, но планът не се занимава директно с тяхното финансиране, управление или изпълнение. В случаите на Тирана и Антверпен стратегическите проекти и тяхното реализиране заемат основно място. В случая на Тирана функционалното зониране също е включено в плана, докато в Антверпен зонирането е предмет на отделен план.

Наблюденията върху структурата на плановете и в трите анализирани примера са разделени на три основни теми – формулирани визии (цели), регулации и урбанистични действия. В случая на Прага на регулациите е отделено повече внимание (планът остава предимно регулационен), а урбанистичните действия или конкретни проекти не са разработени в такава дълбочина – зададени са приоритетни териториални действия и проекти, но планът не се занимава директно с тяхното финансиране, управление или изпълнение. В случаите на Тирана и Антверпен стратегическите проекти и тяхното реализиране заемат основно място. В случая на Тирана функционалното зониране също е включено в плана, докато в Антверпен зонирането е предмет на отделен план.

И в трите примера обновяването и промяната на плана е дълга процедура с идеята планът, веднъж одобрен, да бъде променен едва след 10-годишен период. Именно заради това плановете съдържат по-строги „твърди“ и по-гъвкави „меки“ правила, които да позволяват силна защита на определени части от застроената среда и свобода в други аспекти. Общите наблюдения разкриват, че строго са защитени публичните и зелени пространства и територии, които често биват приватизирани и разрушавани от частни инвестиции. Балансът е в гъвкавостта и възможността на модериран избор в рамките на частните инвестиции и функциите им. Авторите и в трите разглеждани контекста разкриват комуникацията на плана като една от най-трудните задачи. Разговорът с широката публика относно документа, който се разпорежда с чуждата частна собственост, винаги остава труден.

Трите плана поставят няколко важни въпроса за бъдеща дискусия. Каква би била ролята на държавната и общинските администрации в градското развитие? Остават ли те единствено наблюдатели, регулиращи и улесняващи частната инициатива, или могат да се върнат на полето на активното развитие на градската среда чрез стратегически проекти за социална и транспортна инфраструктура, както и публични пространства? Доколко може и трябва да бъде освободена частната инициатива в полето на градското развитие? Територията може ли да служи единствено за печалба и спекулация с недвижимо имущество или тя има по-важна роля - да предоставя блага на всички граждани? Има ли пространство за договаряне на политически визии за общи блага в частните инвестиционни проекти? Предстои да разберем дали урбанистичният план, и в частност ОУП, ще успее да зададе нова култура на планиране, която предполага различна комуникация, договаряне и сближаване на граждани, администрация и участници в полето на градското развитие.

Пълният текст - в брой 1 на сп. ГРАДЪТ