Вижте интервюто в бpoй 2/2025 нa cпиcaниe ГPAДЪT lifestyle

Какво вдъхновение е операта и какво въздействие оказа досегът до изкуството върху житейската ви мотивация?

Вкодирано, предизвестено и инстинктивно по най-чист начин увлечение и самооткриване на природата ми вероятно е отговорът. Един неосъзнат стремеж към театъра и към музиката в детството, по-късно задоволен от неудържима вярност и копнеж към операта като изкуство и като моя лична необходимост в изграждането на характера ми.

Мотивацията, напълно осъзната вече, дойде през лятото на 1970 година.
Съдбата ми предостави възможност за участие в младежкия международен фестивал в Байройт (макар и с неочакван за мен и за още двама колеги студенти отказ от народната милиция да пътуваме в Западна Германия). Но Господ ми помогна да замина и получих свише възможността да се докосна до спектаклите на Вагнеровия фестивал.

Преживяването ми в този свят и особено в света на този композитор възпламени посвещението ми на абсолютна отдаденост към операта. С необуздана страст започнах да увличам съмишленици за идеята да създам сам един нов малък оперен театър в София – като се ръководя по личните си организация и усещане, независимо от наличието на голямата и славна Софийска народна опера.

С дълбока вяра и с всеотдайна любов, без да жаля време и лични средства, опитах и успях. Официално в София беше създадена Младежката опера. Без собствена сграда, без свои зали за репетиции. Приютяваха ни благосклонно където и да потърсехме покрив, включително и на малката сцена на Операта. Нашият ентусиазъм сътворяваше главно пътуващи представления в страната – по селца и по малки градчета, където никога не е стъпвал оперен театър, и пред публика, която никога не е гледала и слушала опера. Изнасяхме спектаклите с пълен декор и с костюми и само в съпровод на пиано при пълни зали в младежки и културни домове и читалища.
По-късно убедих за сътрудничество диригентите на оркестри в градове, които имаха щатни оркестрови формации, но нямаха опера.

Така започнах – без да разполагам с “власт” и без да застрашавам ничии интереси, но и напълно уверен в себе си, с любов към това, което правя, с огромни усилия и с постоянство, да печеля съмишленици, но и завистници и отрицатели на идеята.

Канеха Младежката опера с репертоара ѝ в уникалната и рядко срещана по сцените камерна оперна форма на престижни музикални организации и фестивали у нас и в чужбина. А организацията и създаването на стотиците представления ме ошлайфаха и като творец. Живот на студент в паралелите на два свята. Бях изцяло в тях.

Как подхождате към класическите концепции за операта в условията на обществена модернизация (включително промяна във вкусовете на почитателите)?

Това е един много актуален и сложен въпрос с нееднозначен отговор. Животът на операта и на публиката ѝ по света днес се намира в едно заплетено положение относно какъв да бъде точно животът на едно композирано преди векове произведение, поставено днес на сцена за съвременната публика!

За кого се поставя една творба е първият въпрос: за традиционната по-възрастна публика, за новата млада аудитория, която не познава жанра, или за удовлетворението на режисьора. За мен най-важното са усилията и вложените ресурси — интелектуални, организационни и финансови — да си заслужават. Операта е скъпо изкуство, а публиката ѝ намалява. Отделно културата страда от ограничените бюджети.

В сценичния прочит моят подход е базиран на всеотдайната ми вярност към генезиса на творбата; към композитора, към неговия музикален език – вдъхновител за авторска концепция. От изразните средства на музиката се ражда визуалният образ на спектакъла. Не съм привърженик на концепциите в режисурата, която прекроява безплодно произведенията. Образът на спектакъла може да бъде напълно различен от познатата представа, но при едно условие — музиката, въпреки новата сценична визия, да остане водеща и да владее сцената.

Грубото пренебрегване на музикалния език убива самата творба. Това не предлага на публиката онзи емоционален заряд, който може да я разтърси чрез силна режисьорска концепция. Съвременният зрител трябва не просто да присъства, а да бъде въвлечен в преживяването на музикалната мистерия — чрез сцените, изградени от самата музика, оркестрацията, словото, вокалността и личностите на героите.

Един вагнерианец от Милано ми сподели в откровен разговор: „Виланд Вагнер беше майстор на абсолютната абстракция — той оставяше на музиката да „рисува“ образите. И вашите постановки следват именно този подход. Защото основната идея е проста и силна: сценичната визия трябва да служи на музиката, да я осветява и тълкува с яснота и смирение. Не да се налага и да въвежда концепции, които липсват в самата музика и в намеренията на композитора. За съжаление, това често се пренебрегва в днешните продукции, от които вие се разграничавате с основание. Да откъснеш едно произведение от неговата универсалност и насила да го вкараш в чужд контекст е форма на насилие. А насилието никога не е правилният избор!“

Реализирали сте над 180 постановки – от началото на 70-те години. Кое е представлението, което може да определите като най-предизвикателно за изпълнение?

Както поетът се изправя пред празния лист, художникът — пред бялото платно, скулпторът — с глината в ръце, а археологът — пред земните пластове, търсейки забравени светове, така и режисьорът влиза в своята мистерия. Пред него стоят нотните листа, прилежно подвързани в партитурата на композитора. Неговата задача е да вдъхне живот на един потенциален свят, записан в музика — свят, който всеки път е различен и нов. И той трябва да бъде сътворен така, че да докосне сърцето на публиката.

Най-голямата ми страст остават спектаклите на открито — с възможността да се откриват нови територии, да се привлича нова публика, да се вдъхне живот на оперното изкуство в необичайни пространства. Това е истинска провокация — за нов живот на познати заглавия, за мащаб и свобода на въображението. Затова вярвам, че всяко музикално-сценично произведение е загадка и предизвикателство: как да го превърнем от написано във видяно и преживяно.

Коя е музикалната школа, оставила траен отпечатък върху вашия стил?

Всички композиторски школи са оказали влияние върху моя режисьорски стил, но бих откроил Пипков, Стравински и Вагнер.

Кои са оперните творци, на които се възхищавате?

Много са. Най-първите са режисьорът Михаил Хаджимишев и Борис Христов. С великана от световната оперна сцена съдбата ме срещна в Рим, където работихме за една негова, но и обща кауза. Но Георги Йорданов ми даде този шанс. Композиторът и режисьор Джан Карло Меноти и композиторът Константин Илиев ме вдъхновяваха и признаваха работата ми.

Кое е произведението, които най-точно описва творческия ви път?

„Янините девет братя“ от Любомир Пипков и „Пръстенът на нибелунга“ от Рихард Вагнер – летни фестивали, които създадох за спектакли на открито, постановките ми на футболни стадиони в Бразилия, няколко мюзикъла. Както и „Танхойзер“ – дълбоко съпреживяване в мисли и действия на метаморфозите на твореца, какъвто е главният герой.

Какъв път измина Софийската опера и балет през последните години? Как я разглеждате в контекста на европейската традиция?

Оставям на биографите на музикалния ни живот в България да дадат своята оценка — колкото и субективна, а понякога и завистлива да бъде тя. Но едно е безспорно: Софийската опера е национален театър с международна значимост — културен бранд на България, повод за гордост и световно признание. Днес се намираме в период на поколенчески промени, които изискват осъзнаване на тази отговорност.

Как Софийската опера и балет привлича млада публика към операта в България?

Софийската опера отдавна полага последователни грижи за изграждането на своята бъдеща публика. Инициативите и новаторският ни подход в тази посока вече дават резултат — привличаме нови зрители. От концертите за най-малките, които създадохме заедно с моята колежка Юлия Кръстева, до стотиците специално подготвени детски спектакли и новата уютна зала за тях — всичко това е насочено към децата. Доказателство за успеха е и предизвикателството родителите и училищата да си осигурят билети навреме. Това е пътят към създаването на ново поколение публика за Софийската опера.

Каква е ролята на културните институции – в частност на Софийската опера, за формирането на нагласи и ценности?

Тук ще използвам размишление на Фридрих Ницше: „Изкуството е дейност на отдъхващия си човек. Величието и необходимостта от изкуство се дължат именно на това, че то създава илюзията за един по-прост свят, за по-бързо разрешаване на човешката загадка. Никой, който понася страданията на живота, не може да живее без тази илюзия, както и никой не може да живее без сън. Колкото по-трудно става прозрението на жизнените закони, толкова по-страстно жадуваме за опростяващата живота илюзия, макар и само за миг, толкова по-голямо става напрежението между общото познание за нещата и духовно-нравствените сили на индивида. За да не се счупи лъкът, ни е дадено изкуството.“

Как си представяте бъдещето на операта в България след 20 години?

Това е въпрос на лична отговорност, воля, професионализъм и страст! Не трябва да се разчита само на формалните задължения на държавата. Оперният директор трябва да поеме тази отговорност като лична съдба, с неуморна отдаденост и в непрекъснато търсене на нови идеи. Той трябва да бъде човек с достойнство и с устрем – само така ще осигури бъдещето на българската опера като част от националното и световното културно наследство.

Вижте интервюто в бpoй 2/2025 нa cпиcaниe ГPAДЪT lifestyle