В ателието на Екатерина Димитрова картината не стои тихо на стената. Тя улавя светлината, връща я обратно, променя се, когато минеш покрай нея. В нея има боя, златен пигмент, релеф, смола, кристали. Но най-вече има намерение — онова невидимо начало, което прави един образ личен.

Екатерина не говори за изкуството си като за декорация. Нито като за ефектен предмет, създаден просто да допълни добре подреден интериор. За нея картината трябва да има присъствие. Да носи идея, смисъл, вътрешен код. Да бъде нещо, към което човек се връща с поглед, без винаги да знае защо.

Между живописта и личния знак

Кристалите в нейните платна първо влизат като експеримент. „В началото исках просто да придам някакъв „уау“ ефект - кристалите дават блясък и светлина“, казва тя. После обаче този блясък започва да се подчинява на друга логика. Кристалът вече не е украса, а част от композицията - цвят, релеф, символ, енергия.

„Постепенно те станаха част от композицията - като начин да подсиля цветове, светлосенки, текстура и триизмерност“, разказва Екатерина.

Преди да стигне до този език, тя работи с различни техники - масло, акрил, акварел. Обича да сменя посоката, да търси нов материал, нова повърхност, ново съпротивление. В последните три години започва да изучава кристалите и начина, по който могат да бъдат вписани в нейния визуален свят. Не ги избира само по красота. Търси пресечната точка между цвят, символика и човека, за когото създава картината.

Как започва една картина

Когато работи по поръчка, процесът започва с разговор. Какво търси човекът? Каква е идеята? Къде ще живее картината? Какъв е интериорът, но и какво усещане липсва в него?

Понякога клиентът идва с конкретно желание - плодородие, защита, любов, изобилие. Друг път носи само образ, спомен или интуитивна посока. Екатерина превежда това в композиция, цветове, мащаб и кристали.

Тук лесно може да се прекрачи границата между живопис и красив предмет с послание. Тя го знае. Затова настоява, че основата трябва да остане художествена. „В основата на моите картини стоят класическите правила на изкуството - композиция, баланс и форма. Според мен композицията е скелетът на творбата, докато символиката и енергията са нейната душа.“

Картина, която почти можеш да докоснеш

Материалите, с които работи, ѝ позволяват да излезе отвъд плоското платно. Структурната паста дава плътност, смолата - дълбочина, златото - движение на светлината, а кристалите - физическо присъствие. Така картината се превръща в нещо толкова притегателно и завладяващо, сякаш те вика да го докоснеш, да усетиш….

Понякога реакцията на зрителите е съвсем пряка: „Тази картина е като огромно бижу.“ Екатерина приема това не само като комплимент за блясъка, а като знак, че платното е станало обект - нещо, което може почти да бъде докоснато с поглед.

В нейните работи често се появяват универсални теми - любов, хармония, изобилие, защита, пречистване. Но тя се опитва да не ги оставя на нивото на красиви думи. В „Женска феерия“ например любовта не е абстрактна идея, а женски образ - фигура, която държи лотос, облечена в цветове, мекота и розов кварц. Така символът получава тяло, а посланието - лице, без да бъде буквално.

Портрет без лице

Най-силната част от нейния подход може би е идеята, че една картина може да бъде портрет, без да показва човек.

„Абсолютно да - смятам, че това е най-чистата форма на портрет, защото улавя не външната обвивка, а същността на човека“, казва Екатерина.

Цветът задава темперамент, символът разказва лична история, кристалът добавя знак. Когато всичко се подреди правилно, платното започва да прилича не на интериорен акцент, а на лично огледало.

И точно тук нейните картини се отделят от онова, което често виждаме в съвременния интериор - красиви, съчетани, добре позиционирани елементи, които обаче рядко казват нещо за човека, който живее там. Екатерина иска обратното. Картината да не се слива с обстановката, а да я променя.

Красивата страна на живота

Извън ателието нейният свят е свързан с детайла - с усещането за материя, светлина, уют, ритуал. Не е случайно, че когато говори за зодия Телец, не избира образа на разярен бик, а „абсолютно изискан уют“ - палитра от преплитащи се цветове, злато, изумруд или малахит.

В този отговор има много от самата нея: земна сетивност, любов към красивата страна на живота и нужда всяко нещо да има тежест, но не и показност.

Когато я питаме как би описала периода, в който се намира като художник, тя избира лабрадорит. Не заради модата около кристалите, а заради неговата променлива светлина - синьо, зелено, златисто, виолетово.

„Това е кристалът на силата, интуицията, трансформацията и защитата. Кристалът на прогресивната промяна“, казва тя.

Какво остава, когато махнем всичко

И все пак, ако махнем всички обяснения - кристала, символа, зодията, енергията - какво трябва да остане?

Екатерина не се колебае: „Чистото вълнение. Една картина е истински силна, когато те кара да спреш пред нея, без изобщо да знаеш историята ѝ.“

Може би точно там започва нейното изкуство - в мига, в който светлината вече не е ефект, а причина да останеш още малко.