София е град с хилядолетна история и проблемът с интеграцията на нейните културни паметници винаги е бил актуален за ерудираните архитекти, работещи в тази област. Според мен две авторски решения от близкото минало могат да бъдат пример в тази посока.

Първото е интеграцията на останките от Римска Сердика във вътрешното пространство на президенството. Ако изключим проблема с достъпността на обекта, авторите са успели да създадат едно класическо пространство с ясно очертани граници, чиито център и ветрикална доминанта е църквата "Св. Георги". За сполучливото й експониране допринасят хомогенният архитектурен фон и неагресивният колорит на вътрешните фасадите. Те въздействат като екран, върху който всички обеми и детайли на базиликата са ясно очертани и разпознаваеми.

Вторият пример е построеният през 60-те години по проект на арх. Ал. Баров, хотел "София", сега "Радисън". Със своят спокоен силует и хоризонтално членение, дискретна и балансирана фасада и неутрално оцветяване архитектът е успял да създаде единна високопрофесионална среда за сполучливото експониране на паметника на Цар Освободител.

Използвам тези два примера, за да почертая водещата ролята на околната градска среда в процеса на интеграция на културните паметници. Нейното обемно-пространствено, ордерно и цветово обединение е предпоставка за създаването на архитектурен ансамбъл, в който артистичните качествата на всеки паметник на културата изпъкват и го превръщат в обект на изкуството.
Изграждането на подобна среда е приоритет на много места, където естетическите предпочитания на обществото, традициите и чувството за принадлежност към определена култура са поставени над необузданото его на архитекта и парвенющината на собственика. В този контекст бих желал да спомена и един пример от собствената си практика.

Преди няколко месеца завърших проект за преустройство и рехабилитация на 150-годишно имение в едно малко градче на Пикардия, Франция. Проектът беше официално одобрен за два месеца и сега започва реализацията му. Работата беше приятна и, бих казал, лесна благодарение на простите правила в проектирането, наложени от общината. В подреждането на дворното пространство и интериора проектантът има пълна свобода на действие, но е задължен да не променя силуета, т.е. съществуващата височина, да използва само камък, червени тухли или светла мазилка във фасадата и по желание изява на дървени греди и колони, ако има такива и да използва за покритие само тигли или червени керемиди. Такъв е утвърденият стил на градчето, респективно на неговите жители и всяко ново строителство или преустройство трябва да е съответствие с него.

Въпросното градче не е нито архитектурен резерват, нито туристическа забележителност, но с общи усилия жителите му и местната администрация са успели да създадат един архитектурен ансамбъл с дискретна красота и интимитет.
Такива градчета във Франция има стотици, може би хиляди. В тях не може да има сгради, по-високи от камбанарията на църквата, мегдани с мраморни плочи, кулички по ъглите на къщите, балюстради и пропилеи или алуминий и пластмаса по фасадите към улицата или прозорци с размери на търговски витрини. Просто и ясно!