Арх. Стоилова, според ваше проучване известните обществени сгради преди век са изградени след международни конкурси.
- Повечето обществени сгради след Освобождението и в първите десетилетия от съвременната история на България са изградени след конкурси. Международните конкурси не са толкова много. За архитектурните конкурси въобще има обстойна студия от Петър Йокимов и Стоян Ковачевски в Сборника на Института по история и теория на архитектурата при БАН, издаден 1978 г., но и тя не е обхванала всичко.
Практиката е била да се правят конкурси за всяка голяма обществена поръчка, винаги с представители на обществени организации, на тогавашното дружество на инженерите и архитектите, и по-късно – на Дружеството на българските архитекти, на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството, на общината, на чиято територия се е обявявал... Конкурсът е публичен акт, естествено подбиращ най-добрите решения и балансиращ интересите на различните страни в инвестиционния процес.

В случая говорим за период преди сто години, за началото на модерната история на България...
- Конкурсите започват веднага след Освобождението. Един от първите големи международни конкурси е за Софийската минералната баня през 1889 г. Следват - за мавзолей на княз Александър I Батенберг през 1894 г., за Доходното здание в Русе (днес сграда на Драматичния театър) през 1896 г., за Софийския университет през 1907 г. До Първата световна война се провеждат голям брой конкурси за планирани обществени сгради в София и големите градове.

Защо се прибягва до международни конкурси. Липсвали са достатъчно подготвени и образовани български архитекти?
- Международният конкурс е институция, която разширява обхвата на състезанието и цели да се привлекат опитни проектанти с по-разнообразно мислене. Особено след османския период, когато у нас все още не е е имало образци и са се взимали от Централна и Западна Европа. Това е и причината да се привличат чуждестранни архитекти, докато първите академично образовани българи се завърнат от чужбина.

Това е дало възможност да пристигнат по-известни архитекти в България?
- Много е спорно. Обхватът действително се разширява, което съвсем не означава, че се ангажират най-известните европейски архитекти. Провеждат се и контрактувани конкурси, в които се канят конкретни утвърдени творци. Такъв е случаят с Народния театър - конкурс от 1904-1905 г. между бюрото "Фелнер и Хелмер" от Виена, Антонин Балшанек от Прага и арх. Емил фон Фьорстер от Виена, спечелил първия конкурс за Софийската минерална баня. Най-плътно до изискванията на инвеститора е проектът на Фердинанд Фелнер и Херман Хелмер, прочути в Европа с театралните си сгради. Този конкурс е пример как се селектират участниците. При него няма реакция от страна на българските архитекти, очевидно поради обхвата на задачата и амбициите за изграждането му. Но при строителството на катедралата "Св. Ал. Невски" например българските художници се възпротивяват цялото изписване отвътре да е от руски живописци.

Български проектантски бюра оспорват ли резултатите от конкурси?
- Общо взето, българските архитекти са си давали сметка, че имат малки шансове в международни конкурси. Тук е известен следният любопитен факт. Никола Лазаров печели конкурса за Съдебна палата през 1912 г., след като самият той изпраща проекта си в Париж и от Франция се легитимира за участие. Вероятно е приложил тази хитрост, опасявайки се да не бъде подценен, ако се подразбере, че проектът е от България. Спечелва първа награда и премия 6000 лв. при триумф на френските колективи и участие на 35 екипа от 15 града. Реализацията обаче се забавя. Възлага се служебно на арх. Пенчо Койчев и колектив от Министерството на правосъдието. Преработен е от стил архитектурна еклектика с елемент на барок към по-строг неокласицизъм. Лазаров протестира остро с изложение пред дружествата на архитектите – БИАД, ДБА и на свободно практикуващите инженери и архитекти през 1928 г. Той е от първите академично образовани архитекти и между най-изявените от тях до Първата световна война. Има няколко случая, в които оспорва енергично решенията на конкурсни комисии. При конкурса за Народен музей и библиотека в градината срещу Военния клуб от 1914 г., обявен от Еуфория "Евлоги и Христо Георгиеви", нереализиран, имал податки, че ще е на първо място и ще получи изпълнението на окончателния проект. Но е класиран четвърти под предлог, че не е спазил стриктно заданието. Ефорията възлага проекта служебно на своя архитект Фридрих Грюнангер.

Кой е най-оспорваният конкурс от чуждестранен архитект?
- Най-оспорван е конкурсът за Софийския университет, очевидно широко разгласен и с многобройно участие. Първа награда е присъдена на френския архитектБреасон. В своите издирвания съм стигнала до извода, че той се казва Жан Бреасон. У нас е известен като Анри. За съжаление бележките под линия в моята статия в този сборник не бяха публикувани по неизвестни причини. Проучванията ми на автентичните имена на много международни участници, което смятам за свой принос, останаха тайна за обществеността.
При конкурса за Софийския университет Бреасон предлага интересно решение за сградите на всички факултети на територията на кварталите, днес заемани от Народната библиотека и от градината около Докторския паметник. Сградите на Юридическия, Историко-философския, филологическите факултети – на хуманитарните науки, са реализирани в почти същите форми на плана от служебно назначения арх. Йордан Миланов от Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Това е нарушение на правилника за конкурсите и Бреасон подава контестация в Хага. Осъжда българското правителство да му изплати компенсация от 200 хил. златни франка. Тези факти са публикувани от доц. Цвета Тодорова, управител на Музея към Софийския университет. Тя се позовава на списание "Илюстрована седмица" от 1912 г. и бяха част от моите бележки под линия, отпаднали от сборника.

Имало ли е международно участие в журирането на конкурсите?
- В международните конкурси винаги е имало журьори от чужбина. Допускам - все още не съм го проучила, че е имало международни правила за организирането им. У нас се провеждат с представители от архитектурни дружества и асоциации, сдружения на архитекти, от други държави. В конкурса за университета е поканен Луи Берние от дружеството на френските архитекти, който участва в журирането на още три международни конкурса преди войните - за царския дворец, за Съдебна палата, за Народен музей и библиотека. Близките връзки на България с Австрия са показани с участието на председателя на австрийския съюз Лудвиг Бауман. Участват и италиански архитекти. Повечето конкурси са анонимни, което е гаранция за по-справедлива конкуренция.

Участието на чуждестранни архитекти направило ли е архитектурата на София по-хубава? По-различна ли е тя от останалите европейски столици от този период?
- София има собствен облик. В архитектурно-градоустройственото си развитие не отстъпва на останалите държави от Централна и Западна Европа. Архитектурата през последното десетилетие на ХІХ век до Първата световна война се развива много бързо като част от европейската култура.
Конкурсите непосредствено преди войните не привличат най-ярките европейски архитекти, нито у нас идват най-видните представители на архитектурата на страните си. Те предлагат архитектура от отминало време, по-характерна за края на ХІХ век. В конкурса за царския дворец има проблясъци - участват Ян Котера и Раймондо д’Аронко, които са на гребена на вълната на сецесиона в Европа. Особено Д’Аронко е най-изявеният сецесионов майстор на османската столица, както и в Италия. Но двамата не получават достатъчно признание в конкурса. Което показва, че официалното мислене не е било достатъчно модернизирано. А освен това има изискване проектът да е в стилистиката на виенския необарок. Очевидно царската институция се идентифицира с имперския модел на Виена.

Възможна ли е аналогия с периода, който преживяват София и страната през последното десетилетие?
- София е имала своя мащаб и характерна атмосфера, която произтича като при всеки град от топологичните особености, климата, културата и т.н. Те се отчитат при генералното и по-цялостно проектиране на града. Но това е изгубено изведнъж след Втората световна война в резултат на бомбардировките и слабото възстановяване на старата застройка. След 1989 г. рушителството продължава. Криворазбраното цивилизоване, което води до обезличаване.