По време на архитектурните четения в чест на 60-годишния юбилей на Центъра по архитектурознание при БАН, докладът за характерни черти на социалистическата архитектура в България на арх. Антон Гугов предизвика бурна дискусия. Предлагаме ви някои от водещите идеи на автора за сградите, проектирани и изградени по време на социализма.

За архитектурата на соцреализма през първата половина на 50-те години на ХХ век е писано и говорено много. Споменавам само някои характерни черти, като база за сравнение със следващите периоди.

Фасадите на сградите са наситени с цитати от различни стилове и епохи - класика, ренесанс, барок, Възраждане.
Образът на сградите е еклектичен, в противоречие с функцията им, конструкцията и технологията на строителството. Той не е съобразен с местните природни и климатични условия, околното застрояване, традиционния бит. Характерен е за диктаторски период и цели определени внушения – стабилност на обществения строй, тържественост, вечност...

Симетрията е търсена, дори и когато сградата съдържа разнородни части. Тези характеристики са изявени както в представителните обществени сгради, така и в жилищните сгради в големите градове, дори в някои почивни домове по Черноморието.

Разнообразието от детайли е голямо: фалшиви конструктивни елементи с неносеща, чисто декоративна функция (умишлено удебелени колони, полуколони и пиластри с база и капител, арки, декоративни конзоли), фронтони, рамки на отвори, балюстради, антични корнизи, възрожденски кобилични форми, кулички.

Големите майстори и на този период обаче, независимо от вмешателството и диктата "отвън" и "отгоре", успяват да създадат качествени архитектурни произведения.

През следващия период догмите отпадат, но макар и само на теория, идеята за социалистическия реализъм като основен творчески метод се запазва.

Началото на 70-те години е белязано с изключителен успех за съвременната ни архитектура - българският павилион на световното изложение "Експо’70" в Осака, Япония. Той е проектиран след голям национален конкурс с участието на десетки колективи от арх. Т. Кожухаров и Евл. Цветков, с участието на арх. Л. Трайков. Неголямата по обем сграда впечатлява с монументалността на чистите си форми, символизиращи планинските върхове на Балкана.
Гладките фасади, фино разграфени с мрежата на шпросните, препращат към високотехнологичната архитектура на "хай-тека". Архитектурата на павилиона е изпреварила с десетилетие нашата практика.

Родопският драматичен театър в Смолян е творба с много значен прочит. Нейни автори са са арх. Ст. Попов и арх. М. Аванасиева (1983). Начупената пирамидална форма на театъра израства естествено като монолитен самороден къс скала, отчитайки присъствието на планината в града заедно с посланието да драматичната функция на интституцията.

През този период образът на представителната административна сграда претърпява съществена промяна. Премираният проект в конкурса за сграда на Министерството на външните работи (1971), арх. Б. Томалевски, арх. Н. Антонов и арх. Л. Лозанов, е за "лежаща" сграда в духа на модернизма. Слага се край на монопола на кулообразните сгради на властта (1983).
Влиянието на "Бостън сити хол" (арх. Колман и арх. Маккинал), появила се в архитектурните списания в края на 60-те, е очевидно и става повод за много критики. Сградата е пример за вписване на търсенията на наши талантливи архитекти в световния архитектурен процес, но оценката й не е еднозначна.
В края на 1971 година, в списание "Архитектура" е публикувана статия от главния редактор арх. Иван Рахнев под заглавие "За снобизма и подражателството в архитектурата". "Напоследък прави впечатление, че в някои наши нови архитектурни разработки се пренебрегват основни, елементарни естетически правила и принципи за сметка на снобското предпочитание на една или друга, по-малко или повече фрапираща, сензационна форма. Или казано направо – търси се в една преднамерено маниерна, чужда форма да се влее несъответствуващо за нея съдържание".
Рахнев заклеймява "архитектурата на голите бетонови трегери", визирайки премираният проект за Министерство на външните работи, посочва и други новопостроени сгради като примери за снобизъм и подражателство.

В архитектурно събитие в курортното строителство по Черноморието се превръща комплекс "Албена" край Балчик (авторски колектив с ръководител арх. Н. Ненов). Пирамидалните, хълмообразни, терасовидни сгради, градивен елемент на цялата обемно-пространствена композиция са изградени от панели по специална номенклатура. Създаването на изкуствени "пясъчни хълмове-дюни" до самата плажна ивица обогатява средата, както и цялостното визуално възприятие. Значителните обеми на хотелите-пирамиди естествено прилягат към терена. Силно разчупените тела и голямото разнообразие на приложените фасадни елементи придават на фасадите особена пластичност, обединени в хармонично единство от повтаряемите, модулни размери на отделните панели.

Уникална сграда без аналог у нас е театърът в Сливен, арх. К. Яръмов (1988). С плавните си заоблени форми тя се откроява на фона на сливенския Балкан. Фасадите й преливат една в друга, като създават чувство за непрекъснатост. Контрастът между бялата плът и тъмните отвори, както и пропорциите им, създават усещане за "театралност" не само по съдържание, но и като индивидуален образ.

Пример за постмодерна, контекстуална архитектура представлява приемната сграда и музей към Боянската черква на арх. Пеньо Столаров и колектив (1986). Интерпретации в тази сграда са елементите на трикорабната базилика като символ на раннохристянската епоха. Симетричната главна фасада е изградена на базата на контраста между бедните на членение странични крила от червена тухла и изцяло остъкленият извисен централен обем. Характерно е, че не се интерпретират детайли, а пространствени елементи, като някои се поставят в нетипични позиции. Архитектурата на сградата може да се разглежда като наслагване на значения на тема "преход". Тя подготвя посетителя за срещата с нещо стойностно, неподвластно на времето, принадлежащо на друг, различен свят.

Емблематична правителствена сграда е резиденция "Бояна" (1974), арх. Ал. Баров и колектив. Симетричната монументална сграда е с лежаща форма и едро фасадно членение. Хоризонтализмът й е подчертан с широкия, надвесен покривен банд и от дълбоката сянка, хвърлена от силно изнесеният горен етаж. В образа е търсено претворяване на общоприетите символи за национална архитектура. Влиянието на резиденция "Бояна" отчетливо се забелязва в редица по-късно изградени правителствени сгради и партийни домове.

През 70-те и 80-те години на ХХ век са построени редица сгради, значими за целия период на социализма. Сред тях са Народният дворец на културата, арх. Ал. Баров (ръководител) и арх. К.Костов с колектив. Сградата притежава достойнства. Основният й недостатък е, че се явява преграда към Южния парк и гледката към Витоша. Зеленият "клин", който трябваше да свърже планината с центъра на града е невъзвратимо прекъснат.
Огромната по обем сграда е разположена на площад сред обширен парк. Отдалечена е от околните сгради, третирани като "рамка" на сградата-монумент. Обемната композиция е симетрична, с централна ос на симетрия. Главния вход е подчертан с мащабна надлъжна композиционна ос по протежение на парка. Въздействието е внушително – извисила снага, закриваща планината, огромната сграда излъчва сила и власт. Отвън може само да се гадае за съдържанието й – окачените фасади-завеси са непроницаеми.
Вертикалните бели фасадни пана, открояващи се на фона на тъмните непрозрачни стъкла, се възприемат като отбранителни съоръжения, предпазващи вътрешните пространства от нежелан контакт със средата. Поставен на пиедестал, ограден с няколко реда подпорни стени, "дворецът" държи външния наблюдател на разстояние. Той може да бъде доближен само при входовете. Дори и в близост, реалният контакт с вътрешността на сградата е неосъществим.
Сградата живее свой скрит вътрешен живот, без диалог с околната среда. Връзката с правителствените сгради от ерата на социализма е осезаема. Въпреки съвременните архитектурни средства и различният облик, "народният дворец" е непристъпна сграда, внушаваща респект.

Ако направим сравнение със световноизвестната зала "Финландия" (1971) на Алвар Аалто, тези характеристики ще се откроят още по-ярко. Зала "Финландия" е изградена върху стръмен скат, като подходът е отгоре. Минувачът може и да не я забележи между естествените скали и дървета. Огромният обем е вписан в средата без да я накърнява.

Пример за сграда доминанта в архитектурната среда е и фестивалният комплекс във Варна, арх. К. Христов (1986). Сградата се явява чуждо тяло в традиционната градска тъкан на Варна – пример за т.нар. "архитектура спусната с парашут". Изграден на възлово място в черноморската ни столица, на входа на морската градина, монолитният, многоъгълен тъмен обем, налага господството си над средата с несъизмеримия си едър мащаб. Непроницаемата за външния наблюдател сграда не установява диалог със средата. Причудливата форма, извисяваща се зад траншеята на влизащата подземно улица, е оприличавана на "бункер", "танк" и други определения с характеристики на отчужденост, враждебност, липса на контакт.

През 80-те години се изграждат партийнитe домове във Варна, Бургас, Видин, Русе, Севлиево, Смолян. Само варненският сред тях е кулообразна сграда. Останалите са "лежащи" обеми, каквато е наложилата се тенденция при този тип сгради. По правило, партийните домове се изграждат в центъра на града, като доминанта в рамката на централния площад. Може да се говори за една "типизирана" образност, харесвана от управляващите и наложена от приближени на властта водещи проектанти.

Сградите са симетрични и имат твърде голямо сходство с резиденция "Бояна". Подходът е по широки представителни стълби. Колонада през два (три) етажа на широка стъпка, подпира силно надвесен еркеровиден етаж (национален елемент) с по-дребно членение на отворите, увенчан с мощен плътен фриз. Изчистените строги фасади, облечени в бял камък придават на сградите монументалност и вдъхват респект. Освен партийният дом във Варна по-различен е и домът на партията в Смолян, който се извисява над пътя като непристъпна крепост с отбранителни кули.

По времето на социализма най-общо у нас има два вида строителство: мащабно, икономично, масово, индустриализирано жилищно строителство по остарели технологии и сравнително ограничено, ресурсно добре осигурено строителство на представителни сгради на властта – резиденции, партийни домове, "народни" съвети, дворци на културата. Извън тази опростена схема попадат уникалните сгради наталантливи български творци, които се вписват в световната архитектура.

За изкуството при индустриализираното строителство не може да се говори – целта е да бъдат постигнати бързо определени количествени показатели. Архитектурните изисквания не са водещи.

При правителствените и представителните сгради, архитектурата е повече или по-малко подчинена на идеологията и на вкуса на властимащите. Общата им характеристика е представителност, тържественост, но и непристъпност, респект. Това ги отличава от аналозите им в свободните общества. Те са доминантни в центровете на селищата. Не комуникират с околната среда, а я поставят в подчиненото положение на "рамка". Въпреки това талантливите български архитекти имат своите достижения както в представителните сгради, така и в непрестижното индустриализирано строителство.

При социализма архитектурата е бедна на редица типове сгради. Това е една от причините за различния облик на селищата ни в сравнение с градовете в страните с развита демокрация. В България не се прилагат компактни форми на малоетажно застрояване, близки до изконната еднофамилна къща – редови, килимообразни, атриумни жилища. Липсват жилищни сгради от обемни елементи с тяхната характерна образност. Галерийните сгради са единични примери, както и жилищата от мезонетен тип. В жилищните комплекси основна градежна единица са еднотипните едропанелни блокове.

Не се строят съдебни палати – съдебната власт обслужва интересите на управляващите и решенията й се взимат в партийните кабинети. Импозантната съдебна палата в столицата е превърната в музей. Изключение е новата съдебна палата в центъра на Смолян, чиито обем е в пъти по-малък от пощенската палата в съседство и е по-близко като мащаб и образ до съседните жилищни сгради.

Търговски сгради с ограничен капацитет се появяват рядко. Налице е постоянен дефицит не само на луксозни стоки, но и на стоки от първа необходимост.
Няма нужда от фирмени офис-сгради и от търговски банки поради липсата на частно предприемачество (изключение е сградата на Външнотърговскта банка). С уникалната си архитектура, в борбата за престиж в една конкурентна среда, именно подобни сгради придават неповторим образ на централните градски части.

Многофункционалните сгради са рядкост – масовото едропанелно строителство е предвидено за задоволяване единствено на жилищни нужди.

Казина и дискотеки са единични примери в черноморските курорти и те обслужват чуждите туристи.
Не се строят и култови сгради – религията е забранена.

Освен че се ограничават възможностите за проектиране пред българските архитекти с проектирането и строителството на ограничен набор от типови сгради, в много случаи отношението към архитектурното ни наследство е нихилистично. Редица малки селища се лишиха от ценни възрожденски ансамбли в старите си градски части. На мястото на живописните чаршии, се появяват безлични правоъгълни площади, оградени с кутиести обеми. Дори в малки селища с характерна атмосфера са изградени панелни комплекси.

Оценката за архитектурата по времето на социализма у нас не е еднозначна. Тя е безлична в масовото строителство, еднообразна като типове сгради, подчинена на властващата идеология в представителните партийни и правителствени сгради, на световно равнище в уникалните творби на големите български творци.