Сгради и обществени пространства
Проф. д-р инж. арх. Пеньо Столаров

Проф. Столаров, издадохте книгата "Сгради и обществени пространства". Каква е историята на нейното създаване?
- Тази книга е написана преди всичко за моите студенти в България. Когато започнах отново да преподавам в България, разбрах, че езиковото пространство е различно и че предметът, който преподавам, проблемите, с които запознавам моите студенти, съответно трябва да бъдат изразени по един различен начин от този, по който съм преподавал в Германия. Това ме насочи към една нова формулировка на лекциите, на примерите, които взимам в моите лекции, на цялостната структура на лекционния курс, който преподавам в България. Благодаря на моите български студенти за това, че всяка лекция се превръща в дискусия. Всяка моя лекция, когато има отзвука на аудиторията, биваше коригирана, поправяна и адаптирана към условията на българското езиково пространство. Много важно за мен е, че преподавателската дейност е тази, която ми дава равновесие. Това е една от опорните точки на моя професионален комфорт. И както моите студенти в Германия, така и студентите ми в България са корективи на моята преподавателска дейност, които помагат тя да бъде осъществена.
- Какви са основните Ви послания?
Бих искал да спомена няколко съществени неща, които са в основата на моя монографичен труд. От една страна, моето убеждение, че европейската култура е двуцентрична система. В книгата доказвам тази моя теза със
сравнението на двете училища - "Баухаус" в Германия и "Вхутемас" в Русия, в Москва
като две училища, които дават възможност за едно сравнение по отношение на това как се създават образователните системи на съвременната архитектура, на класическия модернизъм. И в двете училища няма професори, а има "майстори", има не студенти, а съответно "чираци" и "калфи" и се приема като основа на образованието прилагането на това образование в практиката. В "Баухаус" лабораториите създават индустриалните продукти в Германия, продукти на индустриалното производство, които и до ден-днешен са актуални. "Вхутемас" осъществява връзката между всички нива - от създаване до производство, като съответно дава възможност за това всички продукти, които се създават във висшето училище, да бъдат внедрени в индустрията.
Другото, което смятам, че в тази книга е защитено като позиция, е, че
съвременната архитектура стъпва на три опорни точки
Едната опорна точка, разбира се, е духът на мястото. Духът на мястото в неговото най-разширено понятие. Това е онова усещане не само за физическата среда, но и за натрупаните пластове в съзнанието на хората, които създават духа на мястото, в които се изгражда следващата сграда. И ако един архитект е коректен спрямо своите колеги, спрямо това, което се е случило преди него, той трябва да се научи да "чете" духа на мястото. И това е задачата на педагога, това е задачата на архитекта - да научи своите студенти да четат духа на мястото.
Един учител в областта на архитектурата има като своя задача да научи своите студенти да усещат духа на времето, т.е. да възпита тяхната чувствителност към това, което се случва в настоящия момент, за да бъде създадено произведението, да бъде създадена архитектурата, която отговаря на днешния ден.
- Каква е ролята на личността на архитекта? Вие се спирате върху основни периоди на развитие на архитектурата?
Това е третата опорна точка - това е личността на архитекта, т.е. всяка архитектура е свързана с онази личност, която създава тази архитектура, и създаването на тази личност в архитектурата е също една от задачите на хората, които се занимават с образование в областта на архитектурата. Тоест всички тези студенти, всички тези бъдещи професионалисти идват в професията със своята личностна характеристика и тази личност се сблъсква с една нова професия. Задачата на педагога, който преподава архитектура, е да намери у студента онези заложби, онези качествени неща в неговата личност, които са качествени и за неговата професия, и да му даде възможност да ги развие, така че той/тя да направи архитектурата, която само той/тя като личност може да реализира.
В моята книга искам да спра вниманието и на това, че развитието на архитектурата от класическия модернизъм до наши дни е има два същностни периода. Единият същностен период аз бих го нарекъл създаването на класическия модернизъм, т.е. създаването на основите на модерната, на съвременната архитектура. Разбира се, началото на класическия модернизъм е свързано и с новата технология - стоманобетона, която дава други изразни възможности в архитектурата. След този първи период, който изповядва една универсалност, една идеологичност на архитектурата - не случайно 1936 г. в изложбата в MOMA това се нарича "интернационален стил", в който Джонсън и Хичкок представят съвременната архитектура, това е онази архитектура, която не отчита, не се обръща към даденостите, към конкретните контекстуални параметри, а има своята същност в това да даде една обща, несъобразена с мястото си, архитектура. Тази тенденция след Втората световна война се засилва. През 60-те години на миналия век се появява футуристичната архитектура, която е свързана с това, че, да кажем, Plug in city или Archigram прекрачват Лондон. Без да се съобразяват с това какво има в града, те създават структури, които нямат отношение към мястото. Но както винаги става в развитието на човешката култура, всяка теза поражда антитеза. Този диалектически подход в развитието води до това, че ние отново се връщаме, и то - забележете - в Европа, към органично израсналите градски структури на европейския град. Оттам започва отново този интерес към града и интересът към града в смисъла на това, че ценностите, създадени в тези столетия преди нас, стават едно богатство, едно средство, с което ние изразяваме днешното, това, което се случва в наше време.
Тогава ли се възражда интересът към градовете?
- Именно, с обновяването на центровете на градовете на обществените пространства в градските центрове на европейските градове започва и онзи отново породен интерес към средата, към това, което е ценно в нея и което може да бъде продължено.
В България има 500-годишна пауза от европейското развитие на нашите градски структури и затова за съвременните български архитекти и за тези, за които не само в момента овладяват тази професия, но и работят вече и ще работят за едно пространство, което е над границите на България, става дума за европейското културно пространство, за тях е важно те да овладеят точно този поглед, това отношение към средата, което е характерно за Европа. В тази книга аз анализирам градските центрове в Средна Европа и по-специално в Германия, които познавам на базата на това, че 18 години преподавах и работих като архитект в Германия.
Целта е българските студенти в департамент "Архитектура" на Нов български университет да бъдат запознати с една среда, която определя европейското мислене на формообразувателните принципи на базата на органично създадени градски структури в средноевропейския град. Не на последно място, всичко това би трябвало, тоест моя цел, мое желание е този аналитичен материал да намери приложение в България.
Разкажете за обществените пространства в центъра на София?
- За София работя от 1976 г., когато като ръководител на колектив заедно с колегите Владко Дамянов, Габи Семова, Григор Дойчинов, Росен Савов спечелихме конкурса за обществените пространства в центъра на София. Тогава, още в началото на нашия професионален път, ние обърнахме внимание, че Улпия Сердика, лежаща на 3-4 метра под съвременното ниво, трябва да бъде включена в обществените пространства на града. Ние обърнахме внимание на това, че мащабът на София не трябва да бъде мащаба на автомобила и че не трябва един аутобан да преминава от изток на запад, от "Младост" към "Люлин" през центъра на нашата столица. Зеленото сърце - центърът на София, трябва да бъде в мащаба на човека, той трябва да бъде освободен от автомобила.
Вече са минали близо 40 години. В София все още доминира едно погрешно мислене, едно мислене, подчинено на автомобила, и една теза, която ние сме защитили тогава, все още не е намерила своето приложение, но един архитект в своята професия е длъжен да бъде оптимист. Аз смятам, че и този момент ще дойде, така че нашите бъдещи поколения, бъдещите ни колеги да могат да направят своя принос на базата на това, което ние сме мислили.
Смятам че моята книга е принос към една отворена дискусия. Всяка работа в областта на теорията и на практиката в архитектурата не може да обхване цялостно нещата, но може да бъде един принос към една дискусия. И на мен ми се иска тази дискусия, от една страна, да е по отношение на София - на града, за който вече близо 40 години работя, и да защитава една теза, която и до ден днешен не съм се уморил да се боря за нея, а това е да бъде върнат на центъра на София неговият човешки мащаб и той да бъде освободен от автомобила. И това, което също е много важно за мен, е в тази дискусия да бъдат включени онези млади хора, онези бъдещи архитекти, моите студенти по архитектура, другите студенти, колегите, по-младите, по-възрастните, и нашият професионален поглед върху това да е достатъчно настойчив, достатъчно силен, за да може да защити тази теза в общественото пространство.
- Върху какво работите в момента?
След четири години започваме преработката на приемната и музейна сграда към Боянската църква в детска градина за две групи и се надявам догодина по това време децата да могат да влязат в новата сграда, която ще бъде към ЮНЕСКО. Пред завършване е и "Омега център", сега вече "Смарт център", на ул. "Транспортна" в Бургас. Това е търговска и офис сграда, замразена от инвеститора през 2009 г. През пролетта т.г. PLH Invest