Каква е ролята на музея на бъдещето? Как институцията отговаря на бързо променящите се условия на дигиталната ера? В свят на масова комуникация и неконтролируем растеж ние ставаме свидетели на информационната революция, която редефинира нашата представа за възприятие на действителността. Период на глобализация, в който културните институции губят своите позиции в съвременното общество, да не говорим за бъдещото.

Музеят е централен образ в градската йерархия,
който успява да опази и продължи физическото и интелектуалното наследство на света. За нещастие често музеите не успяват да отговорят на високите нива на дигитализация на нашето общество. Дълбоко вкоренени в своите класически средства за изказ, днешните музеи се превръщат в гробници на собствената си идея.
Нова динамика, излагането в мрежата на всички творби почти в реално време, наблягането на процеса за сметка на резултата, консумацията на творби чрез съвременните медии - всичко това е едно предизвикателство към понятието за музей като контейнер, като една стационарна кутия, в която се излагат художествени продукции.Както предсказва Уолтър Бенджамин, дигиталните (механични по негово време) репродукции на продуктите на изкуството водят до загуба на тяхната аура, но в същото време ги правят достъпни за масите. А как би могла информационната революция да допринесе за трансформацията на архитектурния език?

Невидимият музей е прототип за една нова визия
за архитектурно пространство, базирана на взаимодействието на динамичните земни полета, създаващо дигитална глобална структура.
Концепцията се базира на принципи, адаптирани от информационната революция, в чиято зора имаме възможността да живеем. Взимайки пример от компютъра, тя се базира на три основни принципа - разделението между хардуер и софтуер, възможността за глобална свързаност и адаптивността на дигитални системи на различни устройства. Това е структура, която няма фиксирани физически стени, а взаимодействащи си полета. Вместо това тя е диалог между потребителя, автора и архитекта. 
Тази свобода се базира на устройства, които гарантират нужните условия, за да може да се създаде временно пространство. Тези устройства са средства за манипулация на различни полета, като в случая примери са дигиталното поле (аугментирана реалност), въздушното, звуковото поле, и те се базират на съществуващи концептуални прототипи. Когато тези устройства заработят в унисон, те създават временна проява, пространствено помещение (пространство) за частни и обществени събития.
По този начин

Невидимият музей се появява, когато има нужда
адаптира се към заобикалящата го средата и броя потребители и изчезва, когато няма посетители.  Това е сграда-процес, която адресира едновременно музея като физическо възприятие (или не) и взаимодействието между музея като обществено пространство и градския контекст.