Филип Зидаров е завършил "История на изкуството" в Националната художествена академия в София. Специализирал в САЩ и Великобритания. В края на 1980-те създава емблематичната артистична Група ГРАДЪТ. Мениджър на Галерия „Хемус“ (1986-88), културно аташе във Вашингтон (1991-92), директор на Софийската градска художествена галерия (1996-2002). През последните 20 години работи като независим критик, куратор и арт експерт.

Г-н Зидаров, исторически предметите на изкуството отдавна са навлезли в средата на обитаване и индустрията на недвижимите имоти за по-голяма привлекателност и уникалност на сградите, за специално настроение и специфични послания за обитателите. В днешно време има все повече и финансови аргументи за това. Разкажете ни повече за начините за интегриране на различни видове изкуството в сгради с различно предназначение?

- Произведенията на изкуството винаги са били обект на стремеж към притежание и демонстрация на престиж сред елитите на всяка високо развита култура в древността - Египет, Месопотамия, Китай, Индия. От своя страна средиземноморските култури на класическата античност и на елинизма, които са всъщност люлка на съвременната, възникнала като евроцентристка, западна цивилизация, раждат още един  основен аспект на нашето разбиране на изкуството – авторството, заедно с цялата развила се около този нов феномен митология. Три от чудесата на древния свят са описвани като скулптурни творби – отлетият от Харес исполински бронзов Родоски колос, изработената от злато и слонова кост от великия Фидий статуя на Зевс от Олимпия и украсеният със скулптурите на знаменитите ваятели Скопас и Леохарес Мавзолей в Халикарнас. През по-ранната фаза  на елинската култура притежаването на сътвореното от прочути грънчари и вазописци на червенофигурната керамика като Полигнот, Дурис, Финтиас, Евтимид и Еуфроний, подписващи с гордост своите произведения, е белег за висок вкус.

Така се ражда и друг, определящ художествената дейност феномен – конкуренцията. На една амфора, днес намираща се в колекция в Мюнхен, авторът й Евтимид е изписал: „Еуфроний това не го може.“ Особено популярен в древността е анекдотът,  описващ състезание между прочутите художници Зевсксис и Пархасий, завършил с победа на първия, който така реалистично изобразил чепка грозде, че птиците се опитвали да я кълват.

На високия статус на изкуството в ежедневието на античността днес се дължат редица известни произведения на древногръцкото изкуство, оцелели като римски копия, просто защото се радвали на огромна слава, захранвана от готова да ги поръчва и обслужва клиентела. Прочутото по описания на антични автори произведение на живописта – "Битката на Александър", създадено от един от двамата прославени живописци на елинизма – Апелес или Филоксен, днес е познато от популярната мозайка от Къщата на Фавна в Помпей. Така заради комбинацията от възхищение на търсене възниква и следващият феномен в битието на изобразителното изкуство – колекционирането, оформянето на частни колекции. Неговото продължение, залегнало в самото разбиране за контакта с изкуството, е институцията музей. Освен красивата метафора от храма на музите в Александрия, кажи-речи, всеки съвременен музей по света първоначално е възникнал като частна колекция, превърнала се впоследствие в обществена институция.         

Историята дава множество ясни примери, че интегрирането на произведения на изкуството в човешкия хабитат винаги е било възприемано като необходимост, още от времето на пещерите, а днешните закони, според които функционира пазарът на изкуството, по протежение на цялата верига от поръчител, меценат, спонсор до автор, консуматор, публика, финансиране, стойност и юридически права са доказали икономически своята необходимост и приспособимост още с генезиса на цивилизованите общества. 

Какви са вашите наблюдения от международната практика - добри примери и възможности?

- Международната практика, която по-скоро би трябвало да се описва като нормалната за целия съвременен свят практика, изобилства от добри примери, който са толкова по-полезни, колкото повече се прилагат и повтарят. И те, изразено с много малко думи, са: Все по-агресивно насищане на пространствата, в които хората живеят, работят или почиват, с ИЗКУСТВО. Особен акцент се поставя, а и винаги се е поставял, върху обществените пространства, тези, в които се осъществяват социалните механизми, движещи дадено общество. Средновековните катедрали са добър пример. Ролята на художествените произведения в най-широк диапазон, от архитектурата до приложните изкуства, е механизъм, даващ уникалната образна идентичност на всяко човешко обиталище, от най-пространно голямо до най-интимно, и предават на неговия облик уникална естетска и естетическа уникалност. От друга страна, конкретна мащабна артистична намеса често е в състояние да превърне някаква позната социална картина в нещо съвсем ново и друго – да кажем, както музея "Гугенхайм" в Билбао.

Колкото до възможностите - те винаги са свързани с желанието и готовността на дадена личност, група или прослойка да приеме предизвикателствата, усилията и рисковете да остави на поколенията знаците на своите разбирания за естетика и пиетет към величието на творчеството. Дори и място като Париж, само по себе си преизпълнено с подобни намеси, не престава да ги обогатява и развива – Айфеловата кула, центърът "Помпиду", пирамидата на Лувъра, арката "Дефанс"... В не чак толкова помпозния си вариант тази обществена нагласа намира реализация във всяко свързване с даден екстериор или интериор с произведения, които го обогатяват – художествено, емоционално и, разбира се, като абсолютна монетарна стойност.    

Докладът Deloitte Private ArtTactic Art and Finance Report 2021 разглежда възможностите и развитието на класовете изкуство като инвестиционен актив - инвестициите в изкуство с цел социално въздействие са сравнително ново направление в управлението на инвестиции в изкуство на границата на филантропия. Доколко те са познати и са възможни у нас?

- Споменатият доклад представлява изключително задълбочена система от наблюдения, изводи и рецепти за световните тенденции, перспективи и възможности в областта на социалната битност на изобразителните изкуства, съотнесени към настоящия момент и отчитащи всички променливи и променящи се фактори, от които тя се влияе. Акцентът е поставен основно върху финансовите механизми, които движат процесите в тази област, и върху зависимостите, оказващи влияние върху промените и развитието на тези механизми.

Отговорът на един от двата въпроса е еднозначен: Не, не са познати, поне не където би трябвало и от когото би трябвало, а промяна едва ли е възможна в кратките планове на настоящето. Доколко такива биха били възможни в някакво обозримо бъдеще - по-близко или по-далечно, зависи от възможността за създаване, отглеждане и поддържане на климат, в който изкуството да е издигнато до статут на основен градивен елемент в самата структура на съответното общество, неговите създатели да се радват на възхищението, което заслужават, а притежаването му и финансирането на произведения на изкуството да стане въпрос на чест, репутация, защо не и на завист.    

В тази връзка можем ли да коментираме какви са възможностите на представителите на различните видове изкуство в България като съществуващи практики, познаване и възможности за прилагане? Какви са вашите наблюдения за съществуващите нагласи и инвестиционния потенциал?

- Възможностите на визуалните артисти в България в настоящето могат да бъдат определени като крайно спестени, клонящи към почти никакви. В условията на предишната обществено-политическа система Съюзът на българските художници функционираше като де факто работодател на художниците у нас. Вярно, че той притежаваше пълен монопол върху художествения живот в страната и действаше като затворена гилдийна структура, извън която никой творец не можеше да работи като професионален художник, но чрез този монопол съюзът до голяма степен осигуряваше на своите членове доходи чрез държавни поръчки, контрактации, възможност за самостоятелни изложби и участие в стотици общи художествени изложби, от които десетките държавни, градски и окръжни художествени галерии, министерства, творчески съюзи, съсловни организации и т.н. имаха задължението да купуват произведения за своите колекции.

Освен това артистичното съсловие имаше немалко допълнителни възможности – творчески бази, изложби зад граница, награди и звания и пр. Ударното преминаване на тази навикнала на обгрижване, някои привилегии и държавни дотации професионална група към общата система на свободния пазар я завари неподготвена и безпомощна. СБХ съществува и до днес, но вече не представлява фактор, с който някой би се съобразявал, и няма никаква тежест дори като профсъюзен защитник на съсловието. Тези сравнения ни най-малко не ме настройват носталгично и никак не ми липсва „развитият социализъм“ до 1990, но е факт, че демокрацията остави творческите среди, навикнали на известна доза привилегированост в системата на „народната власт“, в безтегловността на прослойка, от която държавата повече не се нуждае.

Преминаването към капитализма, уви, у нас се извърши в неговия най-див и неинтелигентен вариант и мечтаната творческа свобода по отношение на артистите за дълго се материализираше в свободата да нямаш възможност за препитание, да не говорим реализация. На мястото на предишния монополист СБХ, респективно държавата, използвала националното художествено творчество като пряко или косвено обслужващо идеологически подтекст, след 1989 г. „свободното изкуство“ трябваше да бъде регулирано единствено от свободния пазар. Но множеството оттогава появяващи се и изчезващи частни художествени галерии с комерсиален профил не се превърнаха в реален фактор в рамките на една променена художествена сцена. Едната причина е недостигът на професионализъм, да не кажем непрофесионализмът, с който преживяват повечето подобни бизнеси у нас, другата е леността и нежеланието да бъдат научени, да възприемат и приложат отдавна работещи в „белите държави“ стратегии и тактики на тази дейност.

Не могат да се подминат и провалите в политиката на по-високо, на национално ниво: при предишната практика одобрението на поръчките за художествена намеса във всички публични пространства минаваше през Държавната комисия, съставена от професионалисти от СБХ, най-често доказали се и уважавани художници, скулптори и архитекти. Така се осигуряваше професионализъм и ниво на облика на даден екстериор или интериор. Дори имаше длъжност главен художник на София. Днешното свободно договаряне и отсъствието на какъвто и да било художествен контрол върху съмнителния вкус на инвеститори или собственици са извор на изключителни провали в естетически план. Преди въобще да се говори за инвестиционния потенциал на изкуството, трябва да се създадат предпоставките за такъв, а това са знание, разбиране и отношение към продукта на художественото творчество, а също и процесите – икономически и емоционални, в рамките на които то може да съществува.   

Собственици, инвеститори и наематели могат да увеличат стойността на имотите си, като създадат пространство, където посетителите, клиентите и служителите искат да бъдат. Какъв е необходимо да бъде техният подход и конкретните стъпки, за да бъдат въвлечени в такъв тип дейност и успешната им реализация?

- Има два типа, две посоки на успешна реализация – материална и естетическа, които би трябвало да бъдат тясно свързани. За съжаление засега у нас те са до голяма степен отделени, дори сепарирани.

Причините са няколко.

Едната е липсата на традиции, за които просто още не е минало достатъчно време, на разбиране и култура от страна на потентните във финансов аспект частни субекти да възприемат произведенията на  изкуството, особено на съвременното, като оскъпяващ недвижимостта компонент. Доколкото въобще вече съществува прослойка с известни интереси към изкуството, то те по-скоро клонят към учредяване и поддържане на лични колекции, които не са интегрален елемент към архитектурен интериор или екстериор. В най-добрия случай произведения от подобни сбирки се появяват временно или постоянно „пришити“ към даден частен интериор, най-често във вид на декоративно допълнение.

Другият проблем често е липсата на вкус у „властоимащите“, водеща до естетически провали в едни иначе благородни намерения. Отсъствието на достатъчно образовани съветници на колекционерите, притежаващи усет на експерти от типа magister elegantiarium, си казва думата. Малцина се ползват от съветите на външни посредници, например частни галерии, а и предлаганите съвети рядко се възприемат в цялост.

Как може да бъде променена сегашната ситуация към по-добро? Със (само)образоване и с целенасочено отглеждане на такава класа в средите на едрия бизнес, която да е готова да възприеме есенцията на световните практики. А те са:

- Притежаването, спонсорирането, разпространението и стимулирането на възможностите за интегриране на висококачествени произведения на изкуството в обществени пространства като въпрос на привилегия, чест и престиж за онези, които го правят възможно. И на удоволствие, разбира се.

- Пространствата, предназначени за обществено или корпоративно ползване на фирми, банки, хотели, министерства, държавни учреждения предприятия, конгресни центрове, мащабни търговски, спортни или културни обекти, ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябва да бъдат насищани с художествени творби. И идеалния вариант решението и бюджетът за тях могат да се планират още на етап проектиране.

- Горното да става под контрола и след експертните мнения и съвети от страна на професионалисти с високо ниво на художествено образование и практика, осигуряващи както качество на артистичните намеси, така и еталони за развитието на такава дейност и превръщането й в традиционен белег в частен, регионален или национален план.    

Вижте статията в дигитален формат в брой 2/2022 на списание ГРАДЪТ