Дейвид Чипърфийлд работи по проекта за "Нойес музеум" в Берлин в продължение на 12 години. На пръв поглед изглежда, че новото просто отстъпва крачка назад, за да изпъкне съществуващото, но при по-внимателно вглеждане наяве излиза изключителното аналитично умение на Чипърфийлд да отсее ценното от маловажното и да направи съвременен прочит на историческата сграда. Той подхожда като археолог и третира сградата като антична ваза, чиито запазени части са споени с друг индиферентен материал. Така прокарва категорична линия между старата сграда и новите намеси в нея.

В по-едрия мащаб на фасадата той успява да улови характера на оригинала, без обаче да го следва стриктно. Така новото крило превежда сградата от XIX век на съвременен архитектурен език.

Обратно в интериора, макар да възстановява съществуващото стълбище, той го прави със съвременни средства, премерено, засилвайки едновременно въздействието и на старото, и на новото. Ако той беше избрал напълно да възстанови пространството на фоайето в автентичния му вид, той, от една страна, щеше да рискува да създаде бутафория поради вече споменатата разлика в строителните практики и тяхната цена. От друга, щеше да лиши сградата от съвременното ѝ звучене, което именно я прави близка и разбираема за посетителите на музея. Точно това комбиниране на два различни архитектурни езика в тяхната пълна автентичност, без възстановка и без компромиси, прави сградата на "Нойес музеум" толкова въздействаща за нас днес.

Вторият пример е от Катовице в Полша, където екип от испански и полски архитекти проектира Факултета за радио и телевизия към  Университета на Силезия. На терена има съществуваща двуетажна сграда, определена за събаряне. Очевидно законът не я е признал за ценен културен паметник и архитектите са можели да започнат съвсем „на чисто“. Те обаче избират не просто да я запазят, а да я превърнат в отправна точка и фокус на проекта си. Тя задава материала и архитектурния език, без от това да пострадат нито функцията, нито образът на новата сграда. И тук благодарение на запазването на старото и свободата на съвременния архитектурен език се получава един пълнокръвен проект, черпещ сили едновременно от миналото и от настоящето.

Накрая един изключителен проект от Мексико, който със замах разбива дълъг списък от клишета от типа „не се прави така“. "Торе Реформа" на арх. Бенджамин Романо е небостъргач с награди за екологичност, триъгълен в план, без вътрешно ядро, с две плътни фасади. Разположен на малка площ, проектът е трябвало да запази и съществуващата на мястото историческа сграда, поради което кулата добива триъгълен план. Двуетажната постройка е почистена и възстановена и частично вградена в новия атриум. Богато орнаментираната ѝ фасада запазва пешеходния мащаб на нивото на тротоара, а 57-етажната кула над нея се превръща в безпогрешно разпознаваем елемент в общия силует на града. Проектът на LBR&A се сблъсква с на пръв поглед нерешими задачи, но за всяка от тях е намерен изключително умен и неочакван отговор, а всеки от елементите на сградата изпълнява повече от една функция. Така например двете плътни фасади на първо място решават проблема със стъпването на сградата около съществуващата историческа постройка и работят като противоземетръсни шайби, за да компенсират липсата на централно ядро. От друга страна обаче, те защитават сградата от прегряване, като осигуряват слънцезащита от изток и от запад, а формата на специфичните им отвори е почерпена от предколумбовото минало на Мексико.

В същия дух на симбиоза между минало и настояще е решен и проектът за възстановяване и преустройство на къщата на ген. Перниклийски на ул. "Иван Вазов" в София. Изходните данни бяха един запазен чертеж на предната фасада и изключително лошото състояние на сградата, 1/3 от която е била разрушена при бомбардировките над София. Еклектичните орнаменти със сецесионов привкус от оригиналния проект на арх. Стефан Джаков вероятно никога не са били изпълнени, а конструкцията беше компрометирана. Не на последно място, частично запазените разпределения от 1912 г. много трудно биха отговорили на съвременните нужди на обитаването. За да бъде върната сградата към живот, тя трябваше да се преосмисли като удобен дом на новите си собственици. Сградата е част от групов паметник на културата, т.е. ценни са само нейният силует и местоположение в контекста на улица „Иван Вазов“.

След направената конструктивна експертиза стана ясно, че сградата не може да се реконструира, а трябва да се разруши и изгради наново, което даде голяма свобода на архитектурното решение. Трите „външни“ фасади – южната към улицата, източната и западната, бяха възстановени във вид максимално близък до оригинала според чертежа на предната фасада от 1912 г. Те са третирани като обвивка, като лице към града, което съхранява историческия си образ. Орнаментите по тях са отлети от фибростъкло в специално изработени калъпи. Останалата част от сградата – вътрешността, северната фасада към двора и самият двор, са разглеждани като единно пространство, в което протича животът на съвременните обитатели. Покривът е мястото, където двете визуални системи се срещат и пресичат.

При преизграждането на къщата етажните плочи са преместени, етажните височини са оптимизирани. Така от новите 3 пълни етажа и един подпокривен се спечели един допълнителен етаж. Под сградата и част от двора  е изкопано подземно ниво, а в дъното на имота към оградата има градински павилион с връзка към сутерена. В партера са разположени почетно консулство на Литва с директен вход отвън, апартамент за гости и автомобилна платформа към сутерена. На първия етаж е дневната с кухня и трапезария, вторият етаж е родителска спалня с дрешник и баня, а подпокривният е детската зона. Входът на къщата е на полуниво от западната страна. Поради тясното лице на имота автомобилният вход е директно от улицата. Вратата му в източния край на южната фасада е изцяло замаскирана в каменната облицовка и слепия прозорец.

За да се освободи дневната от конструктивни елементи, вторият етаж е окачен на подпокривния. Той е по-тесен от останалите и това го прави визуална част от дневната, където се освобождава пространство с двойна височина. Връзката на интериора с градината е важна част от проекта, затова северната фасада е изцяло остъклена и защитена от външни погледи с декоративни пана от метална решетка, които частично преминават и над покрива.

Проектът превръща рушащата се сграда в дуалистично цяло, изградено от външната обвивка, обърната към града и запечатала спомена за миналото, и вътрешните пространства, удовлетворяващи всички нужди на съвременния живот. Общото между този и предходните три примера е в ясното разграничаване на двата архитектурни езика – на старото и на новото. Избегната е всяка имитация, а резултатът е пълноправното съжителството на две автентичности: едната - плод на нуждите на съвременния град, а другата - събудена за живот.

Пълният текст - в брой 1 на сп. ГРАДЪТ