Сгради

Нужна е по-широка дискусия при реновация на сгради - паметници на културата

Споделяне

Проф. д-р арх. Тодор Булев, председател на Съюза на архитектите в България

Проф. д-р арх. Тодор Булев, председател на Съюза на архитектите в България

Националната политика в областта на културното наследство в България стъпва на Закона за културното наследство с последните му корекции, като отговорностите се разпределят между държавата и общините. Едно от основните предизвикателства и при общинските служби, и при регионалните инспекторати на НИНКН е липсата на добре подготвени кадри, които да реализират замислената в закона децентрализация. Общините все повече отправят искания за собственост на обектите на културното наследство, за да могат да кандидатстват с европейски проекти за тяхната рехабилитация. Много от елементите на държавната политика и управлението на местно и регионално ниво все още не са достатъчно категорично очертани и има нужда от изясняване на политиките в различни направления - финансово и кадрово осигуряване, образование и устойчивост, като бъдат ангажирани всички участници в процеса. Това е голямо предизвикателство.

Сграда на ул. "11 август" 6 - посолството в София на Светия престол (Ватикана) - реставрация и модернизация на ансамбъла от сгради по проект на арх. Тодор Булев.

Администрация и собственици трябва да работят съвместно.

Общинските администрации може да търсят начини да облекчат подготовката за инвестиране в сградите - собственост на гражданите, от друга страна, органите за управление не могат да се намесват прекалено категорично, и от трета - собствениците трудно се организират добре помежду си. В столицата е особено важно да бъде стабилизирана градоустройствената политика по отношение на наследството - например имаше нереализирани планове центърът в обхвата на архитектурен резерват Сердика - Средец да стане част от световното културно наследство. Не е направено достатъчно от гледна точка на регулирането на историческата среда за съхраняване на специфичната атмосфера - градските пространства, присъствието на Витоша, озеленяването, градоустройството - до градските настилки. През декември 2013 г. например СОС взе решение да обяви жълтите паважни настилки за културно наследство, но как може настилките да се коментират отделно от средата. Знаковият бул. "Цар Освободител" загуби своя характерен изглед между ул. "Раковски" и пл. "Народно събрание" заради значителния обем на един нов хотел - много чужд на локалната атмосфера. За целта са нужни специфични градоустройствени правила и норми. В тази връзка с мои студенти от ВСУ "Любен Каравелов" направихме опит да изследваме застрояването от двете страни на бул. "Мария Луиза" и да потърсим решения за запазване на характерните елементи, включително и като социална среда, а Женския пазар - като обект на нематериалното културно наследство, и младите хора с ентусиазъм се приобщиха към тази задача.

Спортната палата в София по проект на арх. Ангел Дамянов, 1954 г.

В развити държави като Италия и Франция се работи по саниране и възстановяване на цели зони и квартали.

Например още преди 30 години в околностите на центъра "Жорж Помпиду" в Париж беше направена мащабна рехабилитация. Реновирането на една сграда в развитите страни като подход вече е изживяно. Те са доста по-напред в законодателството, финансирането и механизмите на реализация.

У нас особено ясен пример за необходимостта от такъв комплексен подход е Тютюневият град в Пловдив, но неговата съдба е все още неясна. В България имаме доста относително запазени физически сгради, които могат да поемат съвременни функции, въпреки че не са с висока историческа стойност. Сполучливо решение е например бутиковият хотел "Вентура" във Варна на арх. Владимир Попов - бивша електростанция.

Подобно на фасадата на Crystal Housе в Ротердам по проект на MVRDV или реновацията на Four Seasons в Лондон по проект на Норман Фостър,

представени в брой 6 на сп. ГРАДЪТ, в София арх. Иван Тончев замени плътните тухлени страни с матова фасада при работата си по един проект на ул. "Будапеща" - и резултатът заслужава интерес. Жак Херцог и Пиер де Мюрон също имат впечатляващи примери.

В България имаме сгради, които съборихме и оставихме само една фасада, от друга страна, се изисква стриктно запазване на предишното състояние, което в новата среда невинаги е подходящо. Между тези два крайни подхода, трябва да се търси оптималното. Например преди доста години, когато се правеше генерален ремонт на Народния театър, имаше спорове за връщане на автентичния цвят тъмна охра от времето на строителството. Автентичният цвят обаче има по-голямо значение при комплекс от 8-10 сгради. При индивидуална сграда връщането към автентичния цвят невинаги е толкова ключово, а и не виждам да е удачно в съвременния контекст.

Проектите за културното наследство у нас се изготвят от лицензирани автори, съгласуват се с НИНКН (МК) и след това се гледат в Националния експертен съвет. Но и целият този процес е откъснат и от по-широката професионална общност, и от обществеността. Имаме нужда и от по-широк професионален дебат, което ще помогне за избистряне на професионални позиции и намиране на оптимално решение. Когато се възстановяваха находките срещу ЦУМ, в резултат на именно подобни дискусии бяха променени първоначалните - доста противоречиви, проекти.

Дейността по възстановяване на паметниците на културата донякъде страда от стесняването на „базата” от хора, работещи в нея, и липсата на обратната връзка с широката професионална общност и публиката. Това е високопрофесионална дейност, но тя се нуждае от своята публичност и оценка, преди да се стигне до реализацията.

В закона има известна неяснота - както и да се възстанови една сграда, тя няма да върне автентичния си характер, защото вече е нова.

Трябва точно да се формулира кое се запазва, кое се възстановява. Много малко са сградите, при които 100% се запазва всичко. Демонтаж и възстановяване се налага само в краен случай, когато сградата е в аварийно състояние и има опасност да се срути.

Не може да се каже, че цялостно възстановяване винаги е необходимо. Прецизният анализ трябва да определи какво е ценно, какво да се запази, особено при една адаптация и трансформация.

Когато преди години се занимавах с реставрацията и адаптацията, съживяването на сграда на Посолството на Светия Престол (държавата Ватикана) в София, в диалог с инвеститорите (Папската канцелария по строежите) стигнахме до съчетаване на няколко подхода. Основната сграда бе добре запазена физически, но с нарушена цялост на вътрешните пространства. Сградата отвън почти не бе променена, но бе възстановено пространственото богатство на интериора. Малката сграда в двора на посолството бе почти пред срутване. Въпреки това инвеститорът наложи само да се укрепи и допълни оригиналният субстрат, вместо да се събори и преизгради архитектурното решение, при всички случаи трябва да е резултат от консенсус между противоречиви фактори, което увеличава ролята на експертната оценка за разширяване на участниците от оценяващи.

Пълният текст - в брой 1 на сп. ГРАДЪТ