На 9 март бях на летището в Мюнхен, през което съм пътувала десетки пъти, и не знаех какво се случва. Още от слизане от самолета ми направи впечатление, че няма никого. Отправих се към монитора с полети, за да видя колко време имам преди полета за София, и видях, че пише Cancelled на две трети от дестинациите. Тръгнах към любимото ми място за ядене и в един момент се обърнах и установих, че около мен няма никакви хора. Duty Free магазинът беше празен. Никъде нямаше никого освен унили служители на кафетата и двойка полицаи, които минаваха от време на време. На летище Мюнхен. Така разбрах, че нещо се случва на света, но все още нямах понятие до каква степен това ще повлияе живота ми.
Като консултант от години работя от вкъщи. Това не ми пречи и съм много по-продуктивна с този режим на работа. Но в последните 10 години ми се налагаше да пътувам по работа в чужбина средно по веднъж на месец. Когато успявах да разредя служебните ангажименти, пътувах за удоволствие. Имам навика да прекарвам известно време на хотел – някои хора не обичат това, но аз не съм от тях. Приятно ми е да съм на непознато място и да опознавам света. Когато пътуваш, много бързо научаваш какъв тип хотели ти харесват – малки, големи, вериги, частни.
Покрай карантината отпаднаха три много интересни командировки и при първа възможност се засилих за един от малкото отворени хотели – СПА хотел "Хисар". Бе странно и сюрреалистично - дезинфектантите, маските, меренето на температура на влизане, лепенките по земята, които обозначават дистанцията от рецепция и из лобито. Но минералната вода и слънцето на Хисар, както и отношението на персонала бързо ни поставиха в добро настроение, въпреки че имаше 10 души максимум в целия хотел. Всъщност тогава се замислих, че за посетителите това не е толкова лошо – нямаше претъпкан басейн, дузина деца с претрупани чинии на блок масата, липса на места за паркиране. Имаше тишина и спокойствие. Закуска по поръчка в по-малкия ресторант. СПА процедура в най-удобния момент. Замислих се, че не знам как може да оцелее такъв хотел без необходимия капацитет – собственикът правеше обиколка на изрядно подържания двор всеки ден и се спираше да поговори с гостите – личеше си личното отношение, което трудно се забелязва в "нормални" обстоятелства. Помислих си колко неприятно ще е, ако хотелите започнат да затварят, защото не пътуваме, и какъв лукс е да можеш да заминеш за някъде тогава, когато решиш.
В началото на юли след няколко безпрецедентни месеца без никакво пътуване през граница реших да се кача на първия възможен самолет и да замина с дъщеря си и кученцето ни за САЩ. Изведнъж се оказа, че въпросът с полетите е сложен. Въпреки пречките и опасности да се пътува през 3 международни летища по време на епидемия, и то до САЩ, където броят на болните се увеличава, успяхме да пристигнем без инциденти. Отново се изненадах, че всъщност това бе най-приятното ми пътуване от 98 година насам, когато имаше полупразни директни полети от Ню Йорк - празни летища, чистота, празен самолет, тишина и спокойствие. Дори в икономичната класа, където в последно време ни натъпкваха един върху друг, беше тихо и лежерно с цял ред само за нас.
Вече месец съм в САЩ и започвам да имам усещането за "нормалност". Хотелите са пълни, но после разбираме, че оперирали с 50% от капацитета. Плажът е "фраш", но на места не може да носиш чадър или столове – да не се заседяваме. Ресторантите са отворени, но затварят по-рано. Никой няма отговорите – какво точно да се направи и как. Обществото е разделено. Какво ще стане - не е ясно, но без да се пътува за работа, за удоволствие и почивка, без да може да легнеш в изгладени бели чаршафи и да си поръчаш закуска в леглото по телефона, без да се изтегнеш до басейна след дълъг ден обиколки на ново място, без да седнеш на бара след дълъг работен ден командировка, животът ще е доста скучен. Затова нека да пътуваме – кой където може, защото този сектор, който приемахме като даденост, е силно застрашен и може много бързо да се превърне в луксозен блян.
