- В професионалната ви визитка разчитаме ясно различните посоки на работа – от една страна, научната и изследователската, от друга - временни инсталации и модни бутици, най-общо казано - от теоретичното до  артистичното, от трайното до временното, от аналитичното до емоционалното. Какво обединява тези начала в работата ви?

- Това не е лесен въпрос, непрекъснато си го задавам и намирам различни отговори. Една от допирните точки, която откривам, е в това, че преподавам. В университета има поле за експериментиране без ограничения. Именно чрез работата ми със студентите изследвам  допирните точки между архитектурното проектиране и пространствената инсталация като артистичен художествен жанр. Преподавам в катедра, която се занимава именно с  проблематика на пространствената инсталация. Темите, които разглеждаме в експерименталното студио „Град и утопия“, са свързани с утопичните проекти на модерността. Ние реинтерпретираме тези утопични тези, избирайки една точка от историята, около която развиваме възможни хипотетични развития.
 

- Всъщност как и защо започнахте да се занимавате с архитектура?

- Дълго исках да се занимавам с кино и го правех на чисто аматьорско-юношески принцип. След това, когато реших да се насоча към архитектурата, беше частично защото баща ми е архитект и си говорехме много по тази тема и частично защото архитектурата, поне във Франция, се преподава, изживява и практикува интердисциплинарно. В нея са вплетени и социология, и философия, и естетическо знание, история. Така че ученето на архитектура ми даде много широко поле. След това се върнах не точно към киното, както си го представях, а към създаването на сценография, която докосва до сценария, до наративното, емоционалното и естетическото.

- Вие работите в различни области на пространствените намеси, в различни жанрове. Може ли да се каже, че съвременният автор днес не е толкова моногамен в изказа си и с не толкова консистенто портфолио?

- Струва ми се, че авторите са до голяма степен производни на времето и на начина, по който днес проектите се формулират. Задават се нови полета на действие. В архитектурата инсталацията и пърформансът (ивентът) навлизат като форма още през 80-те. Но днес сякаш модата увлича всичко и нейните прояви се разгръщат във всички сфери. Така ние като архитекти сме въвлечени в друг тип пространствени намеси – временни или с по-дълъг живот, в които всеки опитва да бъде в някаква форма поливалентен артист и да се изявява художествено. Така проектите на различни автори по различни теми изглеждат разнопосочни, но са всъщност близки, що се отнася до методите, по които се разработват.

- Мислите ли, че да си артист днес е на мода? Има бум на т.нар. collectible дизайн, очевидно да си емоционален, да си артистичен, е тренд. Откривате ли в западното общество търсене на тази артистичност?

- Това е начин, метод на комуникация, който всички използваме. Имаше един текст от Борис Гройс – немски социолог от руско потекло, който преподава в Америка, за това как социалните мрежи фабрикуват свои микросцени, където всеки, в рамките на своята мрежа от приятели, може да се изяви. При този вид изява, която е масова и интимна едновременно, рамките между истинската артистичност и дилетантската, спонтанната, но и доста живата художествена изява, са доста размити. Но колкото и да странно, в повечето случаи тази масова индивидуална изява създава доста еднакви и конвенционални форми.

- Как започнахте да работите с модни марки? Какво ви вдъхновява за експерименталните и иновативните подходи, които изисква този бизнес?

- Започна с една случайна среща с един от творческите ръководители на Hermès – Антоан Плато (Antoine Platteau), който е също кино декоратор и художник на продукции, работил дълги години с френския режисьор Арно Деплешен (Arnaud Desplechin). Започнах да работя с него, защото той имаше нужда от сътрудник с архитектурно образовование и способности за проектиране на пространства. Ученето и чиракуването постепенно се развиха в по-сериозна дейност. Всичко беше предопределено от желанието ми да се занимавам с архитектурата не като проектиране на сгради, а като пространствено проектиране, свързано с наративната част, с ивента, със спектакъла.
 

- Как успявате да бъдете в ритъма на постоянната промяна в модата?

- Постоянната промяна, изискването на новото, са заложени като принцип, понякога пресилен, малко фалшив, друг път автентичен. Всеки сезон има нова колекция, ново начало, промяна от една тема на друга, от една материя на друга, от една цветова гама към друга и съответно всеки път има нужда от пространствената рамка, която представя тези нови продукти и аксесоари. Тя трябва да се променя със същата честота и иновативност и със същата непредсказуемост, без да е задължително това да става илюстративно спрямо продукта, а по-скоро със своя собствена оригиналност. Моята работа е да създавам именно тази оригинална пространствена рамка. Естествено, в заданията винаги има един лайтмотив – трябва всички да бъдат непрекъснато учудени и изумени.

- И как успявате постоянно да изумявате публиката?

- Уча се да изненадвам себе си. Начинът е тези проекти да се възприемат като упражнения или като експеримент. В повечето случаи това е експеримент с различни материали, които не познавам. Интересно беше да поема риска да проектирам нещо, което не знам точно как да реализирам в рамките на краткия срок – с кой майстор, занаятчийско или индустриално ателие. Това е форма на предизвикателство, което всеки път се повтаря, съзнателно или не. По този начин направих проект с пизе (на фр. pisé) - стара техника на градеж, при която глина с определено качество и процент се смесва с чакъл и пясък и се получава нещо като естествен бетон, който напълно може да се рециклира, дори да изчезне, да се върне обратно в началното си състояние на земя. Друг подобен проект беше с ратан, тъй като се запознах с едно ателие от областта Бретан, което се занимава с различни видове традиционно плетене. С тях направихме цялостен пространствен дизайн, беше експериментално и за двете страни.

- Един от последните ви реализирани проекти предлага намеса в градската среда. Каква е историята му?

- През 2024 г. реализирахме интересен проект, по който работихме отново с Жил Делалекс от  Muоto, този път за фестивала Concéntrico в Испания. От 10 години насам един малък туристически град, Логроньо в областта Ла Риоха, събира архитекти и дизайнери и ги кани да осъществят намеси в градското пространство. 10-15 артисти правят инсталация в града на избрано от тях място. Поканиха ни с идеята малко след венецианския проект да направим нещо оригинално, което в някакъв смисъл си говори с Ball Theater, и така създадохме „Стената“ – нова сцена в градското пространство. Представлява стена от итонг тухли, подредени като във фабриката върху дървени палети. Така се получават по-мащабни блокове, чрез които се изгражда една голяма структура - дъно на сцената и подиум напред. Това е един много прост обект, който конфигурира по нов начин пространствата на няколко площада, разкрива техния театрален потенциал и можеше да остане там за векове.

Ако трябва да обобщя направления в тези градски интервенции, бих очертал две – как се създава театралното пространство от нетеатрални обекти и как в това пространство се преплитат структурата и инфрастрактурата на един театър и декорът.

- Тази динамика, краткият живот на проектите, има очарование, защото всичко е спонтанно и няма отговорността на конвенционалната архитектура. Не ви ли се иска да създадете нещо трайно? За какъв проект мечтаете?

- Ритъмът, в който живея от известно време, е доста бърз и насечен – почти изцяло на семестри, забавно е, че сезоните в модата почти съвпадат със семестрите в училището по архитектура. Повечето хора, с които работя, са бивши или настоящи студенти. Нещата се променят бързо с нови теми.

Но мечтая за един проект за 200-годишнината на Френската революция през 1989 година. Това е едно гигантско дефиле-парад като този на олимпийските игри или на революционните шествия, но доста по-впечатляващо, направено от Жан-Пол Гуд – това е едно тотално парче изкуство, gesamkunstwerk, в което се преплитат архитектурата, костюмът, музиката, градският дизайн. Това е осмисляне на града като голяма сцена, тъй като е по цялото Шанз Елизе до „Конкорд“. Мисля си за подобно нещо, което може да е нещо малко, но да е тотално парче изкуство, в което са вплетени живите изкуства и което може да превъзмогне собствените си ограничения – това е мечтата ми да направя такова събитие, градска театър.

- Кой е следващият проект, който най-много ви ангажира?

- През 2025 година ще бъде световното изложение в Осака и там естествено ще присъства френски павилион, в който ще има изложба за иновациите в текстилната индустрия във Франция и начините, по които нови тъкани се използват днес в различни сфери на модата, занаятчийството, индустрията. Тази изложба е на куратор от град Лил, който се занимава с това от дълги години, и аз ще направя с нея сценографията – предстои ми пътуване дотам и създаване на изложба. 

- Кое е най-важното, което искате да предадете на студентите и те да запомнят като послание, нагласа, умение?

- Най-важно е критическото мислене. Затова е необходимо първо да имат нужната база обща култура, която е доста специфична в архитектурата и позволява на един бъдещ архитект да анализира и много точно да оценява високо, ниско, временно вечно, крайно безкрайно и т.н. Тази способност е доста трудна за усвояване и всеки я възпроизвежда и развива по уникален начин, но тя може да се преподава първо чрез общата култура – преподаване на определени бази, на начин да се работи с референцията, с историческия материал, с актуалните съвременни проекти... има начини и методи, с които този критически поглед може да се изостри и развива. Защото без перманентна преоценка на реалността светът, в който живеем, се лишава от възможност за перспектива.

разговор: арх. ПЕНКА СТАНЧЕВА